Наскоро пред погледа ми попадна едно от стихотворенията на любимия ми поет Ботев. „Странник”-ът не е сред най-популярните стихове на поета, но сюжетът е труден за „преглъщане” и днес. Вероятно затова, трудно вписвам Ботев в графата на класиците. А може би и, защото неговата поезия и публицистика са твърде близо до сърцето ми. Бих обобщила и до всенародната обич, но особено напоследък - нямам особени поводи да го правя. Казано иначе, все по-рядко ми се налага да се гордея, че съм българка и все по-често търся опора за патриотизма и родолюбието си в делата на предшествениците. Как иначе да примириш „кризата на духовността” с духовните устои на нацията, съградени и отвоювани от предците с пот, обич и кръв? Как да преглътнеш моралния крах, подмяната на ценностите, тоталната комерсиализация и девалвация в отношенията или новите „божи” заповеди на българина, които капсулират „Аз”-а в утробата на егоцентризма и апатията? Дали това е лицето на новите българи или поредната диагноза на нацията - не е от особено значение, защото отдавна не ни пука кои сме, щом без особени терзания зарязахме собственото си бъдеще, манифестирайки единствено своето минало. Затова и настоящето ни е такова - аморфно и безлично. И не случайно, подобни чествания, като Деня на Ботев и загиналите за свободата на България, Деня на българската просвета и култура, Деня на независимостта, Съединението, Освобождението от турско... ни карат да се чувстваме повече гузни, отколкото горди. Най-вече заради съдрания патриотизъм и наизустеното родолюбие. А жалкото е, че и днес неосъзнато ще склоним глави пред паметта на героите. Машинално ще „почетем” и поредната свята дата, докато в душите ни отеква дрезгавия вой на сирените... И така до следващия 2 юни. Въпреки, че някои ще пропуснат и този, така както през годините удобно пропускаха заветите на предците ни. А дали ние ще има какво да завещаем на бъдещето? Дали ще съумеем да оставим своите послания или ще накараме утрешните българи да се чувстват гузни като нас? Знам, че най-мъдрия съдник е времето, но не искам да чакаме толкова. Не искам да се срамувам, че съм българка. Не искам да помня миналото и да прескачам настоящето по пътя към бъдещето. Не искам да съм и Ботевия „странник”, който като същински „глупец” „залита” „да прекара добър живот” и „никога не се пита човек ли е той или скот!»... И, ако някога в класните стаи над образите на най-видните българи стоеше надписът: «С перо, слово и меч, те се бориха за народа», какви ли портрети бихме сложили днес, и с какво послание? И дано, все пак, да чуем сирената, да се вслушаме в нейния «глас» и най-после да осъзнаем, че това е и напомняне, и присъда, и надежда.
Галина ИВАНОВА