Има една картина на художника Жечко Попов – „Апостолът на свободата”. Това е необичаен портрет на Васил Левски. Бурна, снежна нощ. Левски – в цял ръст, върви срещу вятъра, виелицата раздухва палтото му, навоите потъват в снега, ръцете в джобовете притискат дрехата, погледът изпод разветите руси кичури е напред и в страни. Малко по-назад, малко в дясно от него, във фъртуната плува още един образ – на човек с кон. Кой е той? Приятел и съмишленик, който го съпровожда, или дебнещ неприятел и предател?
И въпреки това, картината внушава самота. Страшна самота. Сякаш тоя човек е сам. Сам в тъмнината и виелицата на робството. Сам в целия свят. Сам със стъпките си в снега. Картината е на стената срещу мен. И често се питам: не остана ли Левски сам и след смъртта си? Ще разберем ли някога кой е тоя човек-магия, човек-легенда, човек-величие? Николай Хайтов го нарече „едновременно Апостол на свободата и Апостол на човещината”. Оказва се, че с революционната си идеология и практика по българските земи, той е проправил пъртина и в европейската и в световната революционна мисъл. И не с висотата и студенината на някаква далечна и абстрактна особа, а с близостта и топлината на обикновения българин. „Селяните прости светец го зовяха” не е поетическа хипербола на Иван Вазов, а исторически истинен документ, доказан от добросъвестните изследователи за ранната канонизация на Апостола в народната памет.
В словото на Апостола нашият народ е могъл да намира винаги посоката, задачите и идеалите на всяко свое време. И днес, в днешните преспи от проблеми и дебнещи беди можем да открием в писмата на Апостола онова, към което трябва да устремим своя дух, за да устоим на виелиците и суховеите на нашето време.
Нима „възобновяването на нашата славна държава”, след като я сринахме до последно място в Европа, не е задача? Нима „да си добие първата чест и слава нашето мило Отечество България” не ни изпълва с дързостта да бъдем достойни наследници на тази чест и слава? Нима „да бъдем равни с другите европейски народи” не е належащо днес, не е задължително, не е вдъхновяващо?
Всичките тези заръки е отправил Апостолът в писмото си от 19 февруари 1872 г., точно една година преди гибелта си, до новоприетите членове в Организацията. И ето днес, ние новоприетите членове на Европейския съюз можем и трябва да се удостоим с честта да бъдем новоприети членове в организацията на Васил Левски от 1872 година. И да помним, че „всичко зависи от нашите собствени задружни сили”.
Вера ХРИСТОВА