Савина Топурска е носител на престижната Славейкова награда 2025

Автор: Юлияна Цанева

На 21 юни 2025 година тя ще бъде отличена от кмета на Община Трявна с красивата почетна статуетка, почетен плакет и паричната сума от 2500 лева 

Тя живее и работи между България и Франция. Художник и изследовател, в момента докторант по изкуства в Университет Париж 8, Франция, а от днес и носител на престижната Славейкова награда 2025 г. Тя е Савина Топурска от гр. Благоевград и е тазгодишният победител в Националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови. Нейното авторско стихотворение е № 74 – „за градината на дядо“.

Определени са още носители на втора награда и две трети. Това са Ангел Иванов от гр. Габрово, класиран на второ място със стихотворението № 292 „КРАДЕЦЪТ“, Йордан Пеев от гр. Стара Загора с № 124 „ЛАЗАР“, който си поделя третото място с Оля Стоянова от гр. София и нейното авторско произведение № 284 „Наблюдение на терен“.

Точно в 24:00 ч. на 29 май 2025 г. приключи и онлайн гласуването за Награда на публиката. С 329 гласа от общо гласували 5500, стихотворение № 27 завоюва тазгодишната победа в обявената категория. След снемане на анонимността това е Петър Петров от гр. Плевен с „Обич в безкрая“.

Тази година в конкурса участваха общо 308 творби, като в процеса на работа четири от тях бяха дисквалифицирани заради публикуването им в Интернет пространството.

Анонимността на авторите бе снета след заседание на назначеното компетентно жури в състав с председател – доц. д-р Йордан Ефтимов – доцент по теория на литературата в Нов български университет, поет, литературовед и литературен критик и членове: проф. дн Николай Димитров – преподавател в Катедра „Българска литература“ към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, д-р Венелин Бараков – поет; Деница Николова – преподавател по български език и литература в СУ „Петко Р. Славейков“ – гр. Трявна и Елена Маринова – преподавател по български език и литература.

Лауреатите ще бъдат официално наградени от кмета на Община Трявна г-н Денчо Минев на 21 юни /събота/ от 20:00 ч. на площад „Пенчо Славейков“ в гр. Трявна.

Носителят на Славейкова награда получава престижната статуетка, почетен плакет и паричната сума от 2500 лв. Спечелилият втора награда ще получи паричната сума от 1000 лв. и почетен диплом, а класиралите се на двете трети места по 250 лв. и почетни дипломи. Победителят в онлайн гласуването ще бъде награден с паричната сума от 500 лв. и също почетен диплом по случай Национални Славейкови празници 2025.

Авторитетният конкурс за лирично стихотворение е традиционен и се провежда всяка година, като част от Националните Славейкови празници под патронажа на президента на Република България и с финансовата подкрепа на Министерство на културата.

Община Трявна поздравява отличените и пожелава на всички участвали в тазгодишния конкурс здраве, творческо вдъхновение и още много бъдещи успехи!

Снимка: Архив, Община Трявна 

Ето и всички отличени творби в Национален конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови 2025

№ 74

Савина Топурска – Носител на Славейкова награда 2025  

за градината на дядо

телена ограда я де ÷ ли на две.

градината — вечното бойно поле.

→ Отдясно — оранжерия, москвич, лади и куп железа.

← Отляво — цветя и коледна елха.

А в самия център е неподвижна къщата.

↓ Долу живее семейството на брата на дядо.

↑ Горе — вече само баба.

[тихо жената на брат му повтаря,

че нейна е и (оградата в) градината]

За телената ограда знае и прадядо

МОНУМЕНТ в моето съзнание,

………………………………оцелял и от Белене.

Малка, черно-бяла снимка ни запозна

трийсет години след смъртта му.

Тежките истории от детето се крият, нали така ☭

→ За да расте в градина на мира.

С времето прадядо става надзирател,

но остава верен на съпротивата:

тайно на затворените носи преса.

Умира, забравил дати, имена.

До последно търси одеялото,

в опит да забрави спомена за студа.

Градусите мереше и дядо — но със спиртомера.

Изваждаше го всеки път за демонстрация.

По-силно от купешкото беше — неговото вино.

Успях да го сложа в ковчега,

за да не му липсва по пътя отвъд границата.

→ [тихо, за да разруша оградата, травмата, сянката,

като чучело, сложих огледало (оладелго) до оградата.]

От дясната страна.

Да пази от греховете на гарвана.

Да се оглежда и жената на брат му,

вирнала нос измежду телта.

№ 292 

Ангел Иванов – носител на втора награда 

КРАДЕЦЪТ

Наблюдава я как спи.
Как отпуснатото ѝ лице изобразява нова странна красота.
Устните ѝ издишат и тръпнат като на куче, което сънува.
Нишката от слюнка пои възглавницата.
(После дълго ще прегръща тази възглавница, когато е сам в леглото.)

После я наблюдава след баня.
Как нанася и втрива балсам върху настръхналото си тяло
като поредна експедиция сред опитомена планета.

После я наблюдава как се гримира
и вае дневната си обществена красота.
(Ревнува я от целия предстоящ корпоративен свят на делника.)

После я наблюдава през позореца, подръпнал завесата.
Как обиграно изхвърля боклука
(гривните на ръката ѝсечуват като звънливи висулки в детска стая)
и се качва в колата към невидимото и неведомото.

А уикенда, до нея, като момче, което карат на неделно училище,
наблюдава как тя момчешки е разтворилалюбовния пергел на краката си
и пясъчните ѝбедракрещят да бъдат помилвани.
(Страните ѝ,плътотплъттанабедрата,крещят да бъдат целувани.)
Тя проверява грима си в огледалото за обратно виждане
и потвърждава престъплението си.

През цялото време тя се престува, че не забелязва,
докато наблюдава престъпника и жертвата с периферията на зрението си.
И с провинцията на сърцето си.

№ 124 

Йордан Пеев – носител на трета награда 

ЛАЗАР

Един ли път на плиткото се давехме

в морето на наивното очакване,

сред скелети на лодки изоставени

от вечното, несбъднато отплаване…

И воплите за обич, като рибите,

издъхваха на сухото сред дюните

в седефените блясъци на мидите,

и гаснеха на болката в най- тъмното.

Премръзнали, попарени, най- първите

прибързали череши са надеждите.

И пръснат като ситен сняг цъфтежът им

попи сред корените на копнежите

И колкото усърдно да дълбаехме

с длето по камъка на съпротивата,

ний знаехме…

От раждането знаехме,

че времето след нас всичко изтрива…

Но въпреки това, с резки от зъбите

по кожата на бледите ни същности,

от лапите на края се изплъзвахме

с усещането, че сме още нужни.

И с нерви посинели от тревогите,

пред вечен страх, че плод сме на нетрайното,

в човешкото си, земна изнемогване

играхме зар с лъжливите случайности.

А те ни обещаваха възкръсване

и тоз живот да почне от началото,

но все по- тежък бе от грешки кръста ни.

И все по- надалеч от нас бе Лазар.

И осъзнахме: Само луд ще иска пак тук да възкръсне и да бута до отмала

съдбата си като Сизиф по стръмен бряг, но нека тайна туй да е от Лазар!

№ 284 

Оля Стоянова – носител на трета награда 

Наблюдение на терен 

Този сезон той наблюдава

как се ражда жестокостта –

неуморен труд,

кал,

сламка по сламка

и една лястовица,

която се връща от юг

и открива гнездото си населено с врабчета.

Как изглежда войната?

Всичко е толкова познато –

заплахи,

предупредителни крясъци,

сигнали за опасност,

разперени крила,

неочаквани нападения и отчаяна защита.

Той наблюдава този безсмъртен театър –

сигурен, че жестокостта и насладата от болката

са патент на човека –

изтънченото удоволствие на хора,

които са загубили ориентация

кое е добро и зло –

на хора,

на които доброто им е омръзнало

и са повярвали, че са по-големи от него.

За внимателния наблюдател обаче

жестокостта се ражда постепенно –

сламка по сламка,

тонове кал –

лястовицата се оттегля,

за да се върне по-късно

и да зазида входа на гнездото.

Няколко дни той чува

отчаяните крясъци на врабчетата отвътре –

не знае дали са очаквали този ход,

дали са озадачени от жестокостта

след спечелената битка,

не знае кое е справедливо,

не знае на чия страна е истината,

не знае как тази жестокост променя света  –

просто наблюдава,

а лястовицата, която печели битката,

никога повече не се връща.

№ 27

Петър Петров – носител на награда на публиката 

Обич в безкрая

Обичах те и те обичам,

но теб те няма вече на света,

сърцето ми във рани стана,

и плача вътрешно сега.

Спомени от първата ни среща,

идват в моето съзнание всеки ден,

и питам се защо не си до мен, не си до мен.

Понякога светът жесток е към нас,

живота идва и си отивабез да очакваме,

не можем достатъчно да му се порадваме.

Казват, че времето лекува всички рани,

но минаха години и останаха неща неразбрани,

докът жива беше ми говореше така,

че скоро за теб ще дойде смъртта.

Продължава да те няма и настава в мен скръбта,

млада те отне от нас смъртта.

Спомням си като дете,

светът ми се виждаше красив като в сън,

не познавах още злото и с годините си мислех, че вечно ще е доброто.

Та нали животът е това,

да сме добри и  и да правим по-добър света,

растеш, съзряваш и помъдряваш и нещичко от теб оставаш.

Боли в мен и се чувствам като в плен,

не успях да ти кажа, че те обичам,

отиде си без да знам и да очаквам,

остана ми цял живот да те оплаквам.

Надежда мъничка остана в мен,

че ще се срещнем някой ден,

макар и не повече в този свят,

някъде там в безкрая ще те търся и силно аз ще те прегърна.

Обичах те и вечно ще те обичам,

обичта остава живаизнам,

че ще си някъде там, някъде там.