Отбелязаха 159 години от рождението на Пенчо Славейков

Автор: Юлияна Цанева

На 27 април Трявна се преклони пред светлата личност на Пенчо Славейков – един от най-големите творци на българската литература, оставил след себе си ярка следа със своите вдъхновяващи стихове, поеми и философски размисли.

В знак на почит и уважение и по случай 159-та годишнина от неговото рождение, пред родната му къща-музей бяха поднесени цветя от заместник-кмета на Община Трявна инж. Жасмина Лазарова и председателя на Общински съвет Трявна г-жа Златка Цанева, както и от представители на Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – гр. Трявна и НЧ „Пенчо Славейков 1871“ – гр. Трявна.

За ранните години на Пенчо Славейков, за неговото смислено перо и за истинската му любов с духовната му спътница в живота Мара Белчева на място разказа г-жа Румяна Маркова – екскурзовод към СМРЗИ – гр. Трявна.

„Той среща много похвали, но и много критика. Някои го наричат „жрецът войн“, други „жесток критик“ или „даровит художник“, но със своето перо, със своето слово, той винаги се бори за истината, поставя човека на първо място, неговата индивидуалност и същност.

Роден е тук на 27 април 1866 година в семейството на Петко Славейков и Ирина Славейкова. Описват го като много жизнено и палаво дете, обичащо народните песни и танци, но един инцидент на 17-годишна възраст оказва влияние върху неговия живот и творчество. Когато цялото семейство е в Пловдив, Пенчо се пързаля върху замръзналата Марица и там той замръзва, вследствие на което се разболява много тежко. Говорът му е затруднен и трудно придвижва.

След това отива да се лекува в Германия, където същевременно учи. Завършва философия и литература. Когато се връща в България става директор на Народния театър и на Народната библиотека, но със своята дръзка демократична мисъл предизвика завистта и омразата на тогавашния Министър на културата Стефан Бобчев. Той го уволнява от поста директор и го назначава за уредник на един училищен музей, който се намирал на четвъртия етаж в някаква сграда. Пенчо Славейков никога не изкачва тези стълби, не защото бил болен и не може, а защото бил обиден и огорчен.

Така, напуска България, установява се в Италия, където през 1912 година далеч от Родината умира. Същата година е предложен за Нобелова награда за поемата „Кървава песен“, но не я получава, защото тя се дава приживе. Делят го няколко месеца да получи тази престижна награда.

Мара Белчева е негова духовна спътница и другарка. Във фонда на музея се пазят писма и когато човек ги прочете си дава ясна сметка, че това е била една силна любов над времето, над пространството. Те се познават много преди да започнат връзка. Заедно редактират, тя чете негови произведения, обсъждат и т.н. В тези писма се усеща цялата любов, преживявания, болка и когато някое от писмата се загуби настъпва тъга и у двамата, защото по онова време да достигне писмото навреме е било доста по-трудно от сега. И тази любов успява да пребъде във времето и пространството напред, защото в Италия до последно тя е с него.“

Поклон пред светлата му памет!