Ясен е носителят на престижната Славейкова награда 2024

ТОЙ ПОЛУЧАВА КРАСИВАТА ПОЧЕТНА СТАТУЕТКА, ПОЧЕТЕН ПЛАКЕТ И ПАРИЧНАТА НАГРАДА ОТ 2500 ЛЕВА 

След като през последните две години престижната Славейкова награда не бе присъждана, през изминалия ден стана ясно, че тя вече има своя носител. Това е Ники Комедвенска от гр. Сливен с нейното авторско произведение №57„ВЪЗКРЕСЕНИЕ“. Определени са още носители на втора награда и две трети. Това са Миглена Дикова-Миланова от гр. Гент, Белгия, класирана на второ място със стихотворението №99„(Не)сбъднати сезони“, Димитър Никифоров от гр. София с №13 „МОГА И БЕЗ ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ“, който си поделя третото място с Бончо Къров от гр. Казанлъки неговото авторско произведение №115 „В кокошето яйце“.

Авторитетният конкурс е традиционен и се провежда всяка година, като част от Националните Славейкови празници под патронажа на президента на Република България и с финансовата подкрепа на Министерството на културата.

Анонимността на авторите бе снета след заседание на назначеното компетентно жури в състав с председател доц. д-р Петя Цонева – преподавател в Катедра „Англицистика и американистика“ към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и членове проф. дн Николай Димитров – преподавател вКатедра „Българска литература“ към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, Светла Чалъкова – учител по БЕЛ, Диан Пенчев – преподавател по български език и литература в СУ „Петко Р. Славейков“ – гр. Трявна и Веселин Зидаров – карикатурист-хуморист.  

В Заседателната зала на Община Трявна, експертите подробно изчетоха, обсъдиха и съгласуваха всички творби, участници в тазгодишния Национален литературен конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови. Припомняме, че общият брой на получените стихотворения бе 236, но две от тях бяха дисквалифицирани след установяване, че нарушават условията за участие в конкурса.

Точно в 24:00 ч. на 29 май приключи и онлайн гласуването за Награда на публиката. С 262 гласа от общо гласували 3353, стихотворение №122 завоюва тазгодишната победа в обявената категория. След снемане на анонимността това е Любомира Петева от гр. София със своето авторско стихотворение „Трявна“. 

Лауреатите ще бъдат официално наградени от кмета на Община Трявна г-н Денчо Минев на 15 юни /събота/ от 18:00 ч. в салона на НЧ „Пенчо Славейков 1871“ – гр. Трявна.

Носителят на Славейкова награда получава престижната статуетка, почетен плакет и паричната сума от 2500 лв. Спечелилият втора награда ще получи паричната сума от 1000 лв. и почетен диплом, а класираните на двете трети места по 250 лв. и почетни дипломи. Победителят в онлайн гласуването ще бъде награден с паричната сума от 500 лв. и също почетен диплом по случай Национални Славейкови празници 2024.

Община Трявна поздравява отличените и пожелава на всички участвали в тазгодишния конкурс здраве, творческо вдъхновение и още много бъдещи успехи!

Снимка: Архив, Община Трявна 

Ето и всички отличени творби в Национален конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови 2024

№ 57 

Ники Комедвенска – Носител на Славейкова награда 2024

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Блъска пак тълпата вдъхновена.

Храмът днес блести от светлина.

Дъжд облече всичко във зелено…

А встрани от другите е Тя.

Просто няма начин да я сбъркаш

с тази шапка, с този грозен шал,

сгушена до празничната църква –

лудата от нашия квартал.

Спира кротко всички минувачи,

пита ги за своя мил Иисус,

чакала го цяла нощ, обаче

храмът си останал все тъй пуст…

И дали защото бе валяло,

или от настръхналия мрак,

аз видях едно крило под шала

как се мъчи да политне пак.

Ти си тръгвай, ангел мой прекършен,

в тази нощ, преляла от тъга.

Твоят ад все някога ще свърши,

само че не знам!, не знам кога.

Виж, тълпата шеметно напира –

не за обич, за човешки лов.

От любов красиво се умира,

страшно се живее без любов.

Тъй самотна в цялата вселена,

ти си най-жестокият въпрос:

Ако бе дошъл за Магдалена,

щяхме ли да вярваме в Христос?

Миглена Дикова-Миланова – втора награда

№ 99

 (Не)сбъднати сезони 

Привечерна е тъгата, защото те няма.

Много отдавна. Много далече.

Лято 

Маслината в двора. Стипчиви, твърди плодове,

зреещи в мрака.

На топлия балкон се носим над града

с криле на нощни гларуси.

Бутилка вино.

Под светлата нематериалност на уличната лампа

проблясва лятото с внезапна белота.

Косата ми ухае на щастие и сол.

Есен 

Мислите за тебе валят. Монотонно,

в брюкселския дъжд.

Обичам ги. Много.

В София, ръкописи на нощното шкафче.

Закуска с плодове и сирене.

Знам диагнозата.

Зима 

Кафенето на ъгъла. Седим отвън.

Аромат на домашни сладкиши

и мляно кафе. Специалитети на пекарната.

Най-добрите в квартала. Градска котка на прозореца.

Hidden in plain sight – 

знаците ни избождат очите.

Оглушали от скръб. Слепи сме вече.

Пролет 

Съобщения – «Нека се чуем скоро, а?», 

«Как си? Къде си? Жълто цвете». 

Сбогуването е взето. Писаха за смъртта ти.

Най-последната вълна, виолетова,

привечер.

P.S. Милост за живите, които са щастливи единствено 

в пукнатините между световете.

Димитър Никифоров – трета награда 

№ 13 

МОГА И БЕЗ ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

Не със злато, косите ти, мила, сравнявам,

 нито с мед на очите ти кротката благост.

Несравнимото нека в клишета възпява

 този, който живота за утре отлага.

 Аз не помня на дните ни слънчеви броя,

 нито колко са моите ризи изпрани.

Мен ми стига на твоята нежност покоя

 и да стопля ръката ти малка със длани.

Да изпием по чаша усмихнато вино

върху тази, от спомени пъстра, покривка.

Щом допуши лулата си стара коминът,

 слънчогледа, до мен да си легнеш с усмивка.

 За какво да решавам безмислени ребуси

и да слушам на дните тромпета тревожен.

 Искам само все тъй да си бъдем потребни

 и смъртта, като дълг неплатен, да отложа.

За това ти го казвам със простички рими

от върха заснежен на последната кота:

като сол и пипер те обичам, любима

 и поръсвам филията с мас на живота.

Бончо Къров – трета награда 

№ 115

В кокошето яйце

Едва ме бе засмукало

във вихъра си времето и тъкмо се потапях

           в цветовете на дъгата,

         когато двата свята си поделяха

                     омразата, барута и земята.

Безмълвни свидетели бяха иконите – как орешетваха храма на бога.

Тогава ми никнеха детските спомени, които ще пазя до гроба. И в гроба!

На изток от рая се дялаха камъни, трябвали много, за новата Троя

 и аз щях да бъда един от стопаните – верният страж и работникът „в строя“. Изглежда безумно се бяхме увлекли, щом нашите млади гръбнаци пращяха подобно краката на някой столетник, който едва си стои на краката.

А как са изчезнали всичките камъни

кой да помисли и кой да попита!

Троянският кон бе преспал на площада ни

и там бе помлян на трески – от глава до копита. Коварни ахейци в търбуха му нямаше,

няколко плъха, до смърт изгладнели,

отвътре се зъбеха – зли и уплашени…

Сякаш… сами си се бяхме превзели.

А един усмихнат старец,

          към отвъдното поел,

спокойно обясняваше

           на своята тояжка:

„… в кокошето яйце не спи орел,

дори и да го мъти стара квачка…“

Любомира Петева – Награда на публиката 

№ 122

Трявна

Връщам се тук всяка година

и си представям, че съм дете,

което се протяга към асмите

да си скъса салкъм спомени.

Татко, който ме водеше по малките

павирани улици, вече го няма.

И те ми изглеждат все по-къси,

все по-малки, все по-бързо ме прибират вкъщи.

Днес синьото е по-синьо

и едната върба, която познавах,

е клекнала до земята, сякаш расте надолу.

А мислех, че дърветата стават по-високи.

Тъкмо пих вода от чешмата и

пораснах безбожно бързо,

заразена с тайната на живота –

че не мога да се връщам назад във времето.