„Звездите сред звезди живеят. А може ли така човека?
Звездите ходят недостъпни по млечни пътища. От века.
Но може с тях да се сравняваш, ако светлееш тука ниско
и ако в блатото успяваш да търсиш земната пътека.”
Вера Христова

На 22 март, на светлия християнски празник Кръстопоклонна неделя, на 85-годишна възраст, от този свят внезапно си отиде голямата поетеса, писател, журналист, блестящ публицист и краевед, и Почетен гражданин на Трявна – Вера Христова. Родом от село Лозен, Търновско, до последния си дъх, Вера остана влюбена в Трявна и Тревненското във всичките му измерения. Филолог по образование, дългогодишен главен редактор, а после и сърцат сътрудник на в. „Тревненска седмица”, завеждащ отдел във в. „Балканско знаме” в Габрово, уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство, Вера остави ярка следа в културния и обществения живот на Трявна. Тя е автор на стихосбирките „Перо от гълъб”, „Пето годишно време”, „Четиристишия”, монографията „История на църквата „Св. Георги” в Трявна, публицистичната книга „Следа от жигосване” и др. Краеведските й изследвания и статии в редица авторитетни вестници, научни сборници и списания, са десетки. Мечтата й бе да събере в книга проучванията и докладите си за рода Славейкови – огромен, всеотдаен и самоотвержен труд, както и историята на прочутата Копринена фабрика в Трявна... За съжаление, не й бе отредено да го случи в този живот. Но написаното от нея оставя ярка следа в летописа на Трявна. В сърцата на поколения тревненци, които ще я запомнят с добродетели и достояния, с благородството на Духа, присъщи на малцина. С огромното й сърце, което даряваше обич, топлина и надежда на всеки човек в нужда...

Вера беше цяла Вселена от знания, извечна мъдрост и стремления. Вечно търсещият й младежки дух, не познаваше леност и апатия. Тя винаги беше там, в подножието на поредното интелектуално предизвикателство, и не спираше, докато не покори всеки Връх по Пътя си. Това беше тя. А нейният свят, нейните най-свидни приятели, бяха книгите и перото. Онова перо, което беше и остро, и гневно, и благо, и всеопрощаващо. Без грам поза и субективизъм. Без фалш и полуистини. Без Его. На преден план винаги беше Другият. Неговите болки, радости, проблеми. Без значение дали е само познат, приятел, скъп на сърцето й човек. Вера не понасяше лъжата, социалната несправедливост, лишната горделивост и посредственост. Беше едновременно огорчена и гневна, и истински страдаше заради девалвацията на ценности и добродетели, принизяването на човешкия дух, на културата, образованието, на родното, българското... Взорът й винаги беше устремен във висините. Там, в сините простори, където се раждат дъгите, където се носят птичите песни и е тъй широко, безметежно и светло... Уловена в битийната верига на делника, чувствителната й душа все търсеше справедливост, хармония, равновесие. Опитваше се да укроти този свят. Заради самия него. Заради всички нас... И успяваше – с думи, обич, състрадание, милосърдие. Те бяха нейните рицари на Доброто...

А в днешните оглозгани от добродетели и духовност времена, в които светът е изправен пред нова тежка Голгота, в лицето на коварния вирус, Будители, като Вера са ни нужни повече от всякога... Те са нашата пътеводна светлина в тъмния тунел на все по-мрачната ни действителност. Такива хора оставят бездни след себе си. Но и следи. Ярки, непристъпни за всекиго. Нека се опитаме да ги следваме. Нека бъдем пилигрими на Доброто. Вера би била щастлива...

Нека е светла паметта й! Да я спомняме с добро!

Марина Гашпарова
Галина Иванова
в. „Тревненска седмица”