След възраждането на чешмата доброто не спря дотук. Като естествено продължение на онова общо усилие, до извора се появи и нов знак на човешка грижа и съпричастност. Христо Славчев – човек с уважение към традицията и сърце, отворено за хората – изработи и дари красива пейка, която лично монтира край чешмата.

Сякаш мястото само бе чакало този последен щрих. Защото всяка вода има нужда не само от път, но и от място за спиране – за отдих, за разговор, за тишина. Новата пейка застана до извора като тих спътник на планинската вода. Днес, там човек може да поседне, да отпие студена вода и за миг да остави тревогите си да отминат заедно с вятъра.

Така, с труда и дарението на Христо Славчев, пространството около чешмата стана още по-живо и по-човешко. Не просто възстановен кът, а истинско място за срещи, спомени и благодарност. И както водата продължава своя вечен път, така и добрите дела продължават да се надграждат – едно след друго, тихо и достойно, като капки, които заедно образуват извор.

И нека към Христо Славчев бъде отправена искрена благодарност – за труда, за дарението и за сърцето, вложено в това дело. Защото истинската стойност на едно място не е само в камъка и дървото, а в човечността, която остава след хората. Благодарение на такива добри и всеотдайни личности, Балканът продължава да пази не само своите извори, но и духа на взаимност и доброта.

Борислав Борисов

Кмет на Кметство

Пейката

“Пейката не може да говори. Не е дарена с тази способност. А само, ако можеше... Мечтите ... ех, мечтите... те могат. Могат и да мислят. И да фантазират. Могат и да се сбъдват. Да надживяват.

Колко неща понася пейката? Детски крачета, които стъпват по нея. Прегръдки на млади влюбени...  целувки и още нещо. Самотни въздишки. Умора на възрастни хора. Забързани души седнали да починат за малко. Просяци протегнали ръка за хорска доброта и съжаление. Замислени търсачи на щастие. Самота. Майки, почивайки за миг от отговорни действия по своите деца. Случайни минувачи вървейки за някъде. Място за почивка. Отпускане. Спомени. Надежди. Очи вперени в слънцето или звездите по небето. Проблеми. Приятелски приказки за миналото, настоящето и бъдещето. И какво ли още не... А мечтите. Те се раждат навсякъде. Може и дори да се плъзгат по пейката. Те не сядат на нея. Те са копнеж и реалност, илюзия и жажда за живот. Тласкат напред. Без тях сме загубени. Винаги са красиви. В тях има много романтика. Доброта. Желания.

Ние хората мечтаем. Мечтаем и седнали на пейката. Пред чешмата в Късовци. Звук на течаща вода. Представяме си. Изживяваме мечтите. Чакаме ги. Пазим ги в душите си.

Заспиваме с тях и се будим. Вярваме. Те ни карат да се усмихваме. Да бързаме да хванем мига, който няма да седне на пейката. На пейката остават само спомените по загубените мечти.

Но пейка, пред чешмата в Късовци може да бъде мечта... За двама, които, дори и да не присъстват, са заедно и посрещат едновременно изгревите и залезите мислено. И тогава такава пейка може да събере цялата топлина на най-хубавата мечта, нищо че е празна - тя само изглежда така ... а колко топлина е събрала и тази топлина няма да я подпали, за да не изгори и мечтата по нея.”

Христо Славчев