Новото в портала |
|
Топ оферти |
|
Първата ми мисъл, след като мислите отново потичат в главата ми, е: „Защо еърбегът не се отвори?! Нима е дефектен?!“
Таблото още свети. Оглеждам се. Светът ми е завъртян 90 градуса надясно. Връщам лентата назад. Виждам картини, без звук. Сякаш не е било реално. Моменти, запечатани като диапозитиви – един след друг се сменят пред очите ми: колата поднася на завоя... мъча се да я овладея... безуспешно... въртя волана наляво, надясно, пак наляво... наклонява се силно на една страна, остава на две гуми и излита от пътя...
На мен нищо ми няма. Коланът ме държи на седалката. Огъвам се наляво, за да виждам света по-нормално и разглеждам. Всички стъкла са здрави. Напред се стели приятно зелена поляна. В купето са се разхвърчали ябълки, кашкавал и кал. Опитвам се да се освободя от предпазния колан. Не става. Седнал съм на него. Натискам да отворя вратата над мен – не се получава. Хвърлям още един поглед наоколо. Хм... трябва да изляза. Аха! Натискам копчето и със специфичен звук стъклото се смъква, в случая, плъзва встрани. Люк към небето! Прехвърлям тежестта си, откопчавам колана, промушвам през прозореца и заставам победоносно на колата отгоре!
Скачам на тревата. Часът е около 15:45, времето – сумрачно, ръмливо. Намирам се след 60-градусовия завой на пътя от село Душево преди да се влее в основния път Севлиево-Габрово. Дясното огледало вече не е атрибут на автомобила, а кореноплодно, здраво забито в земята на няколко метра пред него. Интересно. Това означава, че съм се пързалял по поляната на една страна със задницата напред. Позитивно погледнато, най-после ще ползвам безплатната пътна помощ... за която плащам ежегодно.
Започвам да оглеждам превозното си средство в необичайната му поза. Колко е гладко отдолу! Аз си представях висящи части. Май не съм виждал много коли. Нещо свисти отзад. Маркуче? Гумата? Че аз колата не мога ли я обърна „на крака“? ... Ей, как се люлее... ама не.
На пътя спира автомобил. Излизат едър мъж и жена. След като любезно се информират за здравословното ми състояние, мъжът се притичва на помощ при нормализирането на положението на колата. Тя, ако не беше толкова квадратна (Хюндай Матрикс), щеше да се е обърнала по таван. А ако беше значително по-плоска (ламборгини?), нямаше да се обърне изобщо. Първи опит да я претъркулим – неуспешен. Но надежда има. Опитваме отново и... хряс! Чупим релсата на покрива, където държахме. Сменяме позицията. Раз, два, три... Наа-пъъ-нииии! Жената надава окуражителни възгласи: „Още малко! Още малко!“ (по-добре да беше дошла да помага...) Закрепваме колата на ръба... и с последен неистов тласък я обръщаме на търкалета. Поздравяваме се радостно за успеха и благодаря на човека.
В това време втора кола минава по пътя и спира. Още един мъж се присъединява към нас. Започват да дават съвети. Влизам в колата – пали. Все пак оглеждам гумите. Задната дясна е поспаднала, но има живот в нея. Човек с джип слага на пауза пътуването си и пита дали съм добре – потвърждавам и той продължава пътя си.
...както ме насочиха, карам през поляната докато не изляза на малкия път на същото ниво. Спирам и проверявам кое е в изправност. На таблото нищо необичайно не свети. Фарове – имам. Габарити – имам. Мигачи – нямам. Я да си спомня как се даваха указания с ръка, когато пътепоказателите не работят...
Включвам се в пътя, по който се движех първоначално, и с носталгия подминавам мястото, откъдето съм излетял към меката, зелена прегръдка на поляната. По-добре просто нямаше как да стане! Вместо поляна можеше да е река, скала, дървета... И най-огромният късмет – бях сам на пътя!
Настигам двете изчакващи ме коли с желание да сляза и да им благодаря, но в момента, в който спирам, те си тръгват. Само им помахвам за довиждане.
Излизам на пътя Севлиево-Габрово. Карам бавно и внимателно, ослушвайки се за нетипични звуци от колата. Някакво периодично стържене по посока на задната дясна гума смущава монотонния шум на двигателя. Как да процедирам? Сега тази гума докога ще издържи? Докъде да карам? Май да спра в някоя бензиностанция? Ей, умирам от жажда! Два часа пренасях дърва, вместо да си дремна следобед, както всеки ден правя. Ето затова не се шофира изморен! И нощес си легнах към два часа, но пък най-после поредната книга на шефа ми е готова и изпратена за печат. Ама тази работа ми прецаква естествените цикли на съня... Но пък никога не ми се налага да ставам рано сутрин... Пък който много бърза, не стига. Ей го, няма да успея да хвана записването и видео проверката за държавното индивидуално онлайн първенство по шах... Но защо излетях от пътя? Гуми – нови. Несъобразена скорост – ясно. Не съм карал по-бързо отколкото всеки път на това място, обаче не отчетох, че този дъждец е разлигавил пътя...
Спирам в село Драгановци, за да помисля. Но най-вече, за да пия. Добре, че баба ми ми сложи едно шише домашен нектар от праскови. Уверих я, че не ми трябва отварачка и че мога навсякъде да го отворя – а да видим сега! Ей тук голям остър камък... ... ...е, отлюспи се стъкло от шишето, но нали най-нетипичната закуска в Рекордите на Гинес е метал и стъкло – нямам грижи. Сега и да хапна.
Така. Да викам ли пътна помощ? Цъквам аварийните и мигачите тръгват! Ти да видиш! Значи аварийните ми не работят, а не мигачите. Какъв е пък този буреносен вятър, клати цялата кола... Гумата не е спаднала още. Я да се консултирам. Звъня на адаша, който неотдавна ми разказваше за всичките си автомобилни аварии. Съветва ме да я закарам в определен автосервиз в Габрово. Добре... проверявам го на картата... а, ама той затворил... мда, нали сме събота, късен следобед... Пфф... нищо не работи. Е, ясно е, ще карам до някоя бензиностанция.
В Габрово съм. Напомпих гумата и сега на паркинга да пробвам да се регистрирам за държавното индивидуално онлайн първенство по шах...
Един час изнервена обстановка, десетки желаещи един през друг говорят, а аз не съм от нахалните. Обаждам се – след дълго чакане на линия – но през мобилното приложение не могат да ме тестват. И на всичкото отгоре батерията ми ще падне... Ооо, я да тегля една майна на всичкото и да си ходя! Гумата ми пак е поспаднала, но все трябва да издържи.
Ето я и Трявна! Оставям колата в двора на гумаджиите преди гумата ми да даде последното си издихание, събирам каквото мога в раницата и бодро закрачвам в нощта към дома! Преживяване си беше!
Ивайло Белев
ПП. Сравнявам излитането от пътя със скока с парашут, защото и там всичко ми спря – и мисъл, и емоции – виждах само кадри от случващото се.
|
|
Архив на новините