В началото на май 47-годишният Митко Митев, който преди 32 години напуска Трявна и днес живее в Ямбол, но по документи все още се води тревненец, покори хималайския връх Айлънд пик (6189 м.н.в.). Той бе част от шестчленната българска експедиция, която изкачи шестхилядника, намиращ се в непосредствена близост до страховитата южна стена на Лхотце. В средата на февруари заради проблеми с аклиматизацията Митко не успя да покори първенеца на Южна Америка, Аконкагуа (6962 м.н.в.), но неговите колеги развяха знамето на Трявна на най-високия връх извън Азия. За радост, този път, той лично се снима със знамето на Трявна на Айлънд пик. А какви са първите му впечатления и планове след завръщането от Непал, ще разберем от самия него в следващия задъхан и пълен с емоции разговор.
- Първо, добре дошъл и поздравления за успеха! Да започнем от начало - кога отпътувахте от България и как стигнахте до Непал?
- На 17 април вечерта тръгнахме с автобус от София за Истанбул, после хванахме полет за Бахрейн и оттам за Катманду. Заради изригването на вулкана в Исландия останахме в столицата на Непал 2-3 дни повече от предвиденото, тъй като трябваше да изчакаме и останалите от групата, които идваха от Западна Европа. За нашия полет от Истанбул нямаше проблеми. Настанихме се в хотел в Катманду и преместихме стрелките на часовниците с 2.45 ч. напред по местно непалско време. Заради забавянето на колегите обаче, загубихме 2-3 дни за аклиматизация, която е решаваща в планината.
- Какви бяха първите ти впечатления от Непалската столица?
- Непал е малка територия - около 140 000 кв. км. с население от почти 30 милиона. В столицата Катманду живеят около 2.5-3 млн. души. Градът е разположен на 1360 м.н.в., а стандарта на живот е в пъти по-нисък от нашия. Докато горе в планината той е много по-висок, което е естествено. По време на нашето пребиваване, един долар се разменяше за 70 рупии и с тях в Катманду можеше да си купиш две малки безалкохолни, 3-4 бутилки минерална вода от по литър, една супа и пак ти остава ресто. За същата сума горе в планината можеше да си вземеш само един чай, а цената на супите започваше от 100-120 рупии нагоре...
Още на летището в Катманду ни издадоха т.н. входна виза, която прилича на бандерол и струва около 40 долара. Най-вероятно заради проблемите с тока, който редовно спираше за по около 3 часа, дори разрешителното за изкачване на върха, беше напечатано на пишеща машина. Колкото до местното население, всеки се оправя както може. Иначе имат минивецове, слънчеви батерии и дори едно много интересно устройство, което прилича на прожектор и във фокуса, където се събират слънчевите лъчи се поставя тенджера с вода или друг съд, за да се стопли. За отопление във високопланинските хижи пък използваха изсушени изпражнения от якове. Местните ги събираха в бамбукови кошове. Любопитното е, че това биологично и екологично чисто „гориво” топли, а при горенето не се отделя никаква миризма. Тук-таме се виждаха и насечени дърва, но като че ли въобще не ги ползваха. За разлика от Южна Америка, където бях само преди няколко месеца, в Непал има растителност до почти 4000 м.н.в. Дори на 3000 м.н.в. пейзажа е като в Родопите, а климата - почти като в България. И все пак, единия подходящ за изкачване сезон е април-май, защото през юни, юли и август е т.н. мусонен период, когато падат много валежи. Следващият е през октомври-ноември, само че тогава денят е по-къс, а температурите са по-ниски. Заради мусоните терените в планината са терасирани, за да се „спасят” от ерозията. Видях с очите си как местните сеят картофи на около 3500 м.н.в., а малко над 3000 м. дори имаше цъфнали ябълкови дръвчета...
Друг впечатляващ за мен момент бе, как високо горе в планината, на над 3000 м.н.в., всеки ден децата вървят с километри, за да отидат на училище. Една сутрин наблюдавах едно дете, което, както си вървеше, изведнъж спря, извади от раничката си учебник или тетрадка и с бърз ход се отправи към училището при това - четейки...
В едно от тези селца - Фериче, което се намираше малко над 4250 м.н.в. видяхме паметник под формата на пресечен конус на загиналите при изкачването на Еверест. Паметните дати започваха от 20-те години на миналия век и продължаваха до 2007 г., колкото и цинично да прозвучи - имаше и доста празни места. Освен това, местните са религиозни, а двете религии - будизъм и хиндуизъм са тясно преплетени. Цялата планина буквално е „опасана” с шарени знаменца, на които са изписани различни молитви.
- А как ти се отрази местната кухня?
- Още преди да отпътуваме от България ни предупредиха, че по време на престоя ни в Катманду трябва да пием само минерална вода, да не ядем пресни плодове, зеленчуци, месо, с изключение на птиче. Желателно беше да спазваме тези правила поне в ниските части на планината. Колкото до местната кухня, най-характерната й особеност е, че е много люта на вкус. Хубавото е, че предлагат специалитети от различни страни, но с изключение на десертите и те са много люти. Иначе местните не консумират свежи зеленчуци и плодове, не пият студени напитки, а всички хранителни продукти минават задължително през термична обработка. Дори станахме неволни свидетели на много интересна ситуация в една от хижите в планината, където беше отседнала една немска група със своите носачи. Единият от германците явно имаше рожден ден и почерпи шерпите с бира в кутийки. Всички бяхме сащисани, когато те ги взеха и ги сложиха на печката да се стоплят... А като стана въпрос за алкохолните напитки, в Катманду можете да опитате хубав местен ром, 2-3 вида бира, сред които естествено - „Еверест”. Горе в планината обаче, не се пият концентрати.
- А колко човека беше групата, с която пристигна в Катманду?
- С българския ни водач бяхме общо девет души, но реално върха изкачихме шестима, тъй като останалите двама бяха дошли за трекинг-маршрути в по-ниската част на планината. Иначе, по пътя към върха се засякохме с друга българска група, слязохме с тях и дори летяхме заедно в самолета по обратния път към дома.
- В началото на разговора ни спомена, че едно от най-важните неща в планината е аклиматизацията... Колко време продължи тя?
- Около 8-9 дена. На петия ден за първи път минахме кота 5000 м.н.в. и качихме един връх около 5100 м.н.в., после още един - Кала Патар (5630 м.). Времето беше много хубаво и повечето снимки, които направих са оттам. Еверест се виждаше на една ръка разстояние. Когато се качихме на Айлънд пик времето беше мрачно и там не съм снимал много.
- Не мога да не попитам и за прословутите шерпи в Непал, които дори си имат своя „столица” на 3450 м.н.в. Разкажи ни нещо повече за тези „планински хора” и колко струва да си наемеш шерп в Хималаите?
- „Територията на шерпите” реално започва от Лукла, където наехме носачи. Неофициалната им „столица” се казва Намче базар, което в превод от непалски означава „съботен пазар”. Градът е амфитеатрално разположен и предлага красива панорама към планината. Единият от носачите, които наехме, изглеждаше 12-13-годишен, въпреки че когато го питахме на колко години е, той каза, че е на 16. Ако искате вярвайте, но тези хора са способни да носят с дни тежест, надвишаваща 1-2 пъти собственото им тегло. Така например, видях носач, който носеше дълга около 2 метра метална тръба с доста голям диаметър. По груби изчисления тежестта й бе около 70-80 кг.! Друг шерп пък носеше в бамбуковия си кош 7 туби по 15 литра, пълни с бензин или нафта! Дори с моите колеги се шегувахме, че яковете носят по-малък товар. Нашите чохли и чували, например, тежаха около 30 кг. и се налагаше да ги носим по двама. Това предизвика смях сред шерпите, които носеха по два чувала и дори не им стигаха. Същевременно, целия този багаж трябваше да се носи по пресечен терен, а някои от тях бяха обути с маратонки, гуменки, а трети дори с чехли, които в България струват по 2-3 лева! Освен бамбуковите кошове, шерпите винаги носят със себе си и едно приспособление, което прилича на Т-образен бастун, който поема тежестта на коша, когато спрат за почивка.
Доколкото разбрахме, когато става въпрос за чуждестранни експедиции, да наемеш един шерп струва не повече от 10 долара на ден. А самите шерпи спазват определена йерархия. Най-нископлатени са онези, които носят кошовете с товара и са като нашите хамали, след тях се нареждат трекинг-водачите, които водят туристи до около и малко над 5000 м.н.в. и на най-високото ниво са височинните водачи, които могат да те заведат и на Еверест. Нашият трекинг-водач беше едно 21-годишно момче с лош английски, но сподели, че през есента ще се явява на курсове, за да повиши квалификацията си. Докато Анг Ками Шерпа, който ни беше водач на Айлънд пик, беше на 34 г. и веднъж вече беше покорил Еверест, неговият английски беше много добър и определено беше класи над останалите.
- А кога напуснахте Катманду и потеглихте към дългия път към върха?
- По принцип, вътрешните полети са рано сутрин. Първият полет от Катманду излита в 6.30 ч., защото към 11.00-11.30 ч. времето започва да се разваля - вали дъжд, а по високите части и сняг. След като на 23 април кацнахме на летището в Лукла, там вече ни чакаха нашият водач и носачите. На 3 май пристигнахме в Базовия лагер на Айлънд пик, който се намира на 5114 м.н.в., където нощувахме една вечер. Въпреки, че още в един след полунощ станахме да се подготвим за голямото изкачване. В два часа започнахме атаката към върха. Тръгнахме през нощта, защото целия преход трае около 8-9 часа и е важно да се върнеш по светло, тъй като, ако замръкнеш горе може и да не успееш да се върнеш... На 4 май в 10.30 ч. местно време бяхме на Айлънд пик. Българският ни водач се беше качвал на върха преди 21 години и беше изненадан, тъй като глобалното затопляне не беше пощадило и тази част на света. Снежната граница започваше на около 5700 м.н.в., не става въпрос само за сняг, имаше и ледени пукнатини, но най-голямата изненада се получи малко преди 6000 м.н.в. Дори в интернет пише, че преди върха предстои изкачване на една стена, като денивелацията е 150-170 м. само, че наклонът е 60-70 градуса и не е само това - ледени пукнатини, дупки и т.н. Тази стена се качва само по алпийски способ - с въжета и т.н. и се слиза на рапел. Каквото и да си говорим, това ни костваше доста усилия, все пак стената се намира на 6000 м.н.в. След като преодолееш това препятствие има една седловина, а стигнеш ли до там, образно казано - на четири крака ще изпълзиш до върха, защото денивелацията не е толкова голяма. Говорихме си с нашия български водач, че когато той се е качвал на Айлънд пик не са спускали въжени парапети и спокойно изкачили стената само с помощта на пикелите. Сега не е разрешено да има постоянни парапети, затова всяка група си прави собствен парапет и после си го прибира. А най-голямата навалица към върха се получи точно преди стената, защото се събрахме 2-3 групи и всички пускаха парапети. Добре, че водачът ни беше оправен, та успяхме бързо да се качим. Все пак, поне около половин час се забавихме на това място. Голямото чакане обаче се случи на връщане, а трябваше да съберем и въжетата. И добре, че времето беше хубаво, защото, ако ни беше хванала виелица на това място, може би нямаше да стигнем до върха. Когато се изкачихме горе, водачът ни обясни, че преди 20-на години площадката на Айлънд пик е била доста по-голяма, докато сега беше просто един тесен ръб, на който се редувахме за снимки... Прибрахме се в Базовия лагер към 17 ч. местно време. Дори пренощувахме една нощ, защото се оказа, че сме доста изморени. На следващия ден продължихме по обратния път към Лукла, а на 8 май пристигнахме в Катманду. Още на другия ден си направихме панорамна разходка със самолет около Еверест и главната Хималайска верига. Беше доста впечатляващо. Полетът трае около 50 минути и въпреки че таксата беше около 150 долара на човек, определено си заслужаваше. Успяхме да видим седем от всички 14 осемхилядника. После се разходихме 1-2 дена из околностите на Катманду. А цялото ни пътуване, от излизането ни от България до завръщането ни обратно - продължи 28 дни.
- И след като си бил на „една ръка разстояние” от Еверест, не ти ли се иска да покориш и най-мечтания връх някой ден?
- Знам си възможностите и съм наясно, че в момента за мен кота 7000 м.н.в. не е толкова невъзможна. Освен това има и други върхове, не само в Хималаите, а и в Памир и т.н.
- При предишния ни разговор сподели, че ако изкачиш Айлънд пик ще се пробваш и на Елбрус. Още ли е в сила този план?
- За съжаление, не. Налага се да променя плановете си по икономически причини. И поне тази година няма да ходя на Елбрус. Вместо това може да прескоча до Черна гора, Албания, Словения или най-вероятно - Доломитите в Италия. Планините там са много красиви. А после, ще видим.
Въпросите зададе
Галина ИВАНОВА
На снимката: Митко Митев атакува ледената стена метри под Айлънд пик