Да започнем с легендите. Едната разказва как се е появил сокаят в Тревненско: „... с падането на Второто българско царство, Търновското, забягват прокудените царски семейства и се поселяват в затънтените и недостижими за турците селища, гдето, за да запазят живота си, остават като поселници. Тия царски фамилии и приближени са донесли тук и тоя царски накит, от които заимства населението и го поставя в употреба в своя битов живот”. Тази легенда, свързваща произхода на сокая с царските диадеми, според краеведите обяснява желанието на турската власт да бъдат те извадени от употреба в началото на ХІХ век. Как е станало това разказва друга легенда: „Търновският войвода решил да издигне в Трявна един часовник с кула, като хаир от него, но с условие: да се откажат тревненките от градчето и околията да носят сукаи. Сукаите били прибрани и дадени на войводата, когато сахатът бил изкаран.” Легендата свързва премахването им през 1814 г. с разрешението на Фейзи ага да се построи часовникова кула в Трявна. Но се промъква и подозрението, че с прибирането на сокаите търновският управител прокарал не само една политическа мярка / с богатата си метална украса сокаят принуждавал жената да ходи с високо вдигната глава, което не се харесвало на османската власт/, но и „задоволил своята нумизматична склонност да прибере от сукаите всевъзможните антични пари, които са ги красяли.” Едва ли само това са били причините за забраната да се носи сокай, като се има предвид, че по същото време сокаят е забранен и в Габрово. Според Евгения Лепавцова причините за премахването на сокаите са както религиозни, така и социално-икономически. Приписката на псалтир от 14.02.1814 г. от Габрово показва, че забраната е израз на обществено настроение и отношение на църквата към разкошното облекло като греховна проява. В запазения и непубликуван архив на Етнографския институт с музей при БАН възрастни хора от тревненските колиби са разказвали, че след Освобождението свещениците в Трявна забранявали на колибарките да се черкуват със сокаи, защото «с дългите сокайни кърпи...гасели запалените на пода свещи». Като причини за насилственото премахване на сокаите в Габровско, Еленско се посочват както враждебното отношение на османската власт към разкошното облекло на българите, така и «безполезното пилеене на пари» при осигуряването на тези накити, които предизвиквали «завист и лошо подражание». Медно кръжило към 60-те години на ХІХ век се продавало между 150-200 гроша. Паричките се продавали по 3 гроша/драма. За един сокай отивали 200-300 гроша само за нанизите пари. Цената на целия сокай била около 500-800 гроша, тези със сребърни или позлатени кръжила стрували по-скъпо. С оглед на тази финансова тежест традицията отстъпила, позволявало се за младата невеста след сватбата да се вземе чужд сокай, но за Великден трябвало да излезе задължително със свой. Социално-икономическите промени в края на ХІХ и началото на ХХ век, които налагат по-евтиното и по-удобно облекло, водят до окончателното отмиране на сокаите и в отдалечените колибарски селища.
Как е изглеждал сокаят? Тъй като е излязал от масова употреба в началото на ХІХ век, до нас са достигнали главно описания, съхранени в спомените на възрасни хора. На тях се позовават Христо Даскалов и неговият син Богомил Даскалов, оставили най-пълно описание на тревненския сокай. Ценен документ за този накит са и две картини, рисувани след Освобождението – „Тревненка” на Иван Попдимитров, от която е запазено само фотокопие ( картината е изгоряла през 1944 г. при бомбандировките над София), и „Жена от Боженци” на Ив. Мърквичка, рисувана вероятно 1896 г.
Сокаят е свързан със сукманената женска носия и е разпространен сред балканското население по северните склонове на Средна Стара планина. Познати три типа сокай: габровски, килифарски и ловешки. Наименованията са на основните селища, около които е бил носен. Тревненският се отнася към габровсия тип сокай. Той се е носел някога както в Трявна, така и в околните селища. Макар, че едно от предположенията за произхода на наименованието „сокай” да е от „сукно”, „суча”, „сукман” и др. сродни, в научната литература се е утвърдила формата „сокай”.
Сокаят , който красял главите на омъжените жени, се поставял на главата на булката в понеделника след сватбата. В по-стари времена това ставало в срядата , а някога било в първата събота след сватбата , когато било първото излизане от мъжовата къща и ритуалното разбулване. Рано сутринта, след връщането от чешмата, в момковата къща снемали булото и слагали на главата на невестата сокая, подарен й от свекъра. Тази смяна била съпроводена от специален ритуал, споменът за който вече не е запазен, но до късно останал да битува изразът „ще гласят сокая на булката” като знак за нещо специално. В поставянето му на главата на булката не можела да участва жена, чиито родители са починали. Бялата кърпа /месалът/ булката сама украсявала, като прикрепяла извезана от нея като мома сокайна шевица. Останалите части били от сокая на свекървата. Ако имали повече синове и вече били подарили сокая на първата си снаха, свекърът и свекървата поръчвали при куюмджията да изработи нови части за сокай, като при събирането на монетите помагали и роднини, близки и познати. Сокаят се носел от омъжената жена до задомяването на първия син, когато се давал на снахата. Ако жената имала само момичета или била бездетна, можела да си носи сокая до дълбока старост. Но според П. Цончев „по-старите жени, народили по няколко деца, са преставали да носят сокая, както и да се кичат с цветя.” Покривали главата си с кърпа, която забадали с игла, наричана „бод”.
Сокаят имал 5 части: кръжило от метал, състоящо се от шарнирно свързани три части, извити дъговидно, украсени с цветни камъчета. Дълго е 32 см, широко 4 ½ см, дебело около 1 мм. Изработвало се от тревненските куюмджии. В богатите тевненски чорбаджийски къщи било позлатено, посребрено, а у по-бедните и колибарите – медно. При траур металическото кръжило се покривало с везана върху черно платно сокайна шевица с определени мотиви. Буката е дървена елипсовидна дъска с отвор, направена от бук, откъдето идва и името й. Пелешките са низи от тънки сребърни парички – 5-6 върви по 30 см. дълги. Освен пелешки се прикачвали и висулки, изработени от златарите. Закрепвали се отстрани на скулите и се наричали „смочета”.
Според Б. Даскалов сокаи със златни пелешки в Трявна носили в края на ХVІІІ век жените на чорбаджи Генко и на стария хаджи Кънчо - даскала. Подбрадникът е плътен наниз от сребърни монети в два реда, прикачени за кръжилото и минаващи под брадата. Месалът е памучна или конопена кърпа, дълга до 3,50м и широка 0,45м., с кенари. Към краищата завършвала със специална шевица /сокайна шевица/ и ресни.
(Следва)
Даниела Тодорова-ДАБКОВА