Очаквах. Наистина, с голям интерес очаквах какво ще говорят световните лидери по повод рухването на чудовищната, в прекия и в преносен смисъл, стена. Какво чуха и видяха 2500 журналисти от 63 страни? Какво чухме и видяхме ние?
Разбира се, всеки беше премислил внимателно всяка своя дума. Като се започне от това, че не трябва да забравяме посланията на Втората световна война и се стигне до виждането на Стената като дансинг, върху който хората ликували и танцували. Имаше като че ли всичко в тия слова. Всичко и почти нищо, защото това бяха напълно предизвестени откровения - общи, универсални, стигащи до баналност. И все пак, някои неща направиха впечатление. На нас, българите, особено. И ги забелязахме и отбелязахме веднага. Някак си обидно бе, че нито един световен лидер не спомена България между имената на държавите, за които падането на Стената било начало на свобода и прогрес. Просто ни премълчаха. Както се казва в рекламите “защото го заслужаваме”. Но всички видяха как весело гледаха, не толкова слушаха, колкото гледаха Саркози, как Меркел благодари на САЩ, Великобритания и Франция, как възпитано и мълчаливо Медведев преглъща старателното заобикаляне от всички ролята на някогашния Съветски съюз, но подчерта надеждата си, че конфликтите са останали в миналото, че “сме се отказали от бариерите”. Как Гордън Браун пожела “тези тържества да достигнат до всяко кътче на света”.
Може и да са достигнали, но май у нас не можаха да достигнат. Защо ли?
Бутафорното сриване на стиропорната стена в Берлин, което имаше дъх на кич, както сполучливо беше забелязано от наш наблюдател, според мен е под нивото на значимостта на събитието. Да не говорим, че у нас стената беше символ на сладост и шоколадът беше просто изяден. Ние бяхме заети да разсъждаваме имали ли сме минало, защо е това мълчание за социализма, какво всъщност се е случило у нас. Е, любимата ни тема за прехода измести всичко друго. И какво само не чухме вечерта и сутринта по телевизията! Че преходът е завършен, че въобще не е започвал, че прекалено сме говорили за прехода, че не сме казали нищо за него, че ще започне когато си признаем грешките, че така и не сме прочели историята, че… Един немски политик каза в интервю, струва ми се, че в България, за разлика от другите европейски страни, нещата са ставали по-бавно, защото “България беше сама”. Така ли беше? На всичко отгоре вечерта, може би пак по заслуги, по едно време изгубихме картина, че и говор от Берлин. Това не попречи обаче, да си кажем личното усещане за Стената. Забавление, може ли да не е забавление? Забавление с притеснение, го нарече някой. Потърсен беше и субекта, който трябва да се срамува – политическият ни елит. Не трябва да има унифициран прочит на събитието, твърди друг. “Личната истина е по-важна”, заяви известен певец и актьор.
И тази личностна оценка на събитията достигна до интимни дълбини. Известна наша журналистка призна, че преди 10 ноември не искала и не родила дете, защото “това не беше моята страна”. Изчаквала е, значи, страната да стане нейна. Освен времето, разбира се. Колко трогателно! И още по-затрогващо е, че и сега тя се пита за дъщеря си, която била в чужбина, “дали държавата е достойна за моето дете?”. Не мога да не си спомня плачът на Вазов за падналите в бой за България: “Една бе ти достойна зарад тях, /и те за теб достойни, майко, бяха!” А един друг поет някога казваше на гладните деца, че ще дойде такова време: “Имам ли аз – /то значи да има за теб, /имаш ли ти -/ то значи да има безброя”. Бедни, бедни Вапцаров! Защо не изчака държавата да стане достойна за теб?
Разбира се, моментът не беше изпуснат за престрелка по върховете. И за кой път, вече не знам, се питам: Как не виждате, господа управляващи и опозиция, че народът е преситен до повръщане от вашите обещания за по-добър живот, от вашите спорове, от вашето заканване да го защитавате от мизерия и престъпления? Рухването на стената в Берлин направи още по-висока една друга Стена. Сега повече от всякога хората са разделени – на бедни и богати, на лукс и нищета. В Берлин се намери кой да говори за това от високата трибуна, като за явление от световен мащаб. Но нима и у нас не е така? Разделна стена има в душите на хората. А за сриването й няма да помогнат чуковете на омразата и озлоблението.
Мечтите на някогашните социалисти не се сбъднаха. Както мнозина признаха, мечтите на младата сила, която разруши Берлинската стена, и оная, която заля площадите у нас преди 20 години, в огромната си част също не се сбъднаха. Разбира се, можем да въздъхнем като героя от един добър американски филм /има и такива/: “Старите мечти бяха добри мечти. Не се сбъднаха, но съм доволен, че ги имах”. Иска ми се за новото младо поколение това да не е, никак да не е достатъчно.
Вера ХРИСТОВА