Новата година дойде и си отиде. През януари Трявна и Балкана са зимна приказка – сняг, преспи, искрящо вино, приятели... Приказката обаче не е от най-веселите – за горките пешеходци не е почистен нито един тротоар. Ако прежалиш 2-3 лева за такси – понякога трябва да го чакаш повече от 40 минути. Откъснати сме от София, Велико Търново, та дори и от Габрово. Ако си в столицата по работа и, не дай Боже, не си свършил до 15.30 ч. – спукана ти е работата! Можеш да хванеш автобус до Габрово, който след 19.30 ч. няма връзка за Трявна. Можеш да отидеш и до Търново с надеждата да хванеш влак за Трявна или да се оставиш в ръцете на БДЖ, защото от началото на година останахме и без директен автобус от и за София. Кой знае защо няма и автобусна линия Трявна – Велико Търново.
Ако живеехме в друга държава, нямаше да е така – къде ни отиде гордостта, че сме българи? В Абсурдландия ли живеем? Присвие те нещо, защото тъпчем с ерзаци и ментета – от кремвиршите и лекарствата до ракията – викаш Спешна помощ, от там ти се тросват: „Търсете си личния лекар!”. И, ако не си умрял, докато дойде – може да се окаже, че му е свършил лимита за направленията. Клиничните пътеки се оказват път... и към клиничната смърт. И се чудим защо намаляваме... Неусетно дори.
И само това да е в тази чудна приказка, споделена с мен от наш гост от Белгия – здраве да е. Дано не е разбрал напълно колко евро струваме. Возим се на тъпкани като сардели в раздрънкани бусове, на цената на един сиромашки обяд, никой млад не ти отстъпва местенце, от всякъде бучи чалга – „Камъните падат...”, „На морето дупка”, блестят голи момичешки пъпове и обеци по ушите на момчетата, които си говорят как мразят „даскалото”, матурите и България, и кроят планове как да я напуснат. Не Абсурдландия, а Глупландия.
Това донесе „демокрацията” на демоса – общество без ценности. Но, всеки народ има такава власт, каквато заслужава, е казал един философ. Защото плутократите, тези гарвани на демокрацията, не крачат по тротоарите и не се возят с билетче в бусовете на градския транспорт, не се редят по опашки и клинични пътеки.
Накъде вървим? Докъде стига прага ни на търпимост? Ако властта е опошлена, задават ли си този въпрос в гражданското общество, в училищата, в църквата, в семействата? Защото разколничето на тези въпроси е в достойнството ни, културата и възпитанието. И в мотивацията. Пестим някъде, не защото нямаме, а защото искаме да имаме само за себе си. Някои са потънали в самодоволство.
Това е положението. Живях достатъчно с изострени сетива и се уверих: има Бог, ако и той да се казва Справедливост. И той вижда.
Стоян Цонев