Дълго мислих дали да не публикувам тази история в новата ни рубрика „Човешко, твърде човешко”. В един момент обаче, осъзнах, че жестът, за който ще ви разкажа, трудно се побира в рамките на съвременното понятие за човечност. Защото днес да си човек - не звучи никак гордо. А добродетелите, сред които и човечността, безпомощно тлеят в огнището на сивия делник, където със страшна сила властват злобата, завистта, алчността и тоталната бездуховност. Затова и жестове, като този, са не просто „твърде човешки”, а най-малкото безценни…
Героят на днешната ни история е 82-годишен мъж от Трявна, който категорично отказа да бъде сниман и да назоваваме името му с мотива, че „не го прави за реклама”, а просто иска да помогне на човек в беда. Едва успях да го склоня поне да разкажа тази история. Историята на едно голямо човешко сърце…
„Прочетох статията за съдбата на планинския спасител Пламен Пенчев, който спешно се нуждае от пари за операция, за да спаси зрението си – споделя възрастния човек. – Не познавам това момче, но веднага реших да помогна”. Не се замисля дори за миг дали да жертва скромните си спестявания, въпреки че пенсията му е 283.12 лева, към които се добавят и „вдовишките” 40 лева. До преди три години, възрастният мъж, който живее сам, се движел по улиците, но паркинсона така го „ударил в краката”, че оттогава до сега, неговия свят се заключава между стените на къщата му. Именно затова, той решил да се обади на редакционния телефон с молба да предадем парите на Пламен.
„Не мога да изляза от къщи и да отида до банката” – през сълзи обяснява човека, - а искам да помогна на момчето. Събрал съм малко пари, за да изкарам зимата и съм решил да му ги дам всичките. Аз докога ли ще живея, за какво са ми… Пък и след седмица ще ми донесат пенсията. Вече съм го решил. Вземи тези 160 лева и ги дай на момчето. Не са много, но са от сърце”…
Старческото лице се набръчква от спомените, които го връхлитат като вихрушка. Някога и той бил запален планинар и всяка неделя „ходел по планините”, изкачил доста върхове в България. Днес с носталгия си спомня за онези години. А откакто преди 13 години се споминала съпругата му, Анка Купенова – медицинска сестра и деятел на БЧК, възрастният мъж се топли единствено със спомените. Живее скромно и не се оплаква от живота и старините. Споделя единствено, че сега всичко е много по-трудно…
Сълзите се стичат по старческото лице и за първи път не знам нито какво да кажа, нито какво да направя. Едвам успявам да намеря точните думи, с които да благодаря за благородния жест и за голямото човешко сърце. Вземаме си „довиждане” и, като че ли именно в този миг, в душата ми пламва искрица надежда. Надежда за избавление. И, някак си неочаквано отеква оглушителния тътен на една поизтъркана от употреба истина, която до скоро ми звучеше просто житейски, но не толкова истински. Истината за живота, който „не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни”. Момент, като днешния…
Галина ИВАНОВА