Чакам го да си доизпуши цигарата. Той чака да дойде време за хапчетата. А на масата го чакат документите за пенсионирането му – ТЕЛК Габрово го е удостоило с 97 процента инвалидност. И що от това? Той гледа към прозореца и казва сякаш на себе си: “Надявам се да закрепна и да се върна на работа”. Въобще не се съмнявам. Че се надява.
Лесен ли ще е разговора?
НА ЛЕСНИНА НЕ СЕ Е УЧИЛ
нито се е научил. Вярно, Априловската гимназия е място за учене, но нали е сирак, през деня бил бояджия, а вечер – ученик. Така се случило. Семинарията в Черепиш въобще не била проблем за него, но преди финалното стъпало на Духовната академия се спънал в проблема с децата. Неговите. Трябвало да се грижи сам за тях. Така се случило. Но случайностите свършили до тук. След като бил три години в църквата “Архангел Михаил”, започнал да служи в църква “Свети Георги” и цели двайсет и пет години му се е случвало все това: - всеки ден да върши всичките треби, които изисква нелеката му длъжност.
Намъчнен ми изглежда отец Цанко. Затова го питам какво го е отчайвало най-много през годините. Та нали според каноните отчаянието е грях? Усмивката му се мъчи да ме опровергае. Но и тя е тъжна “Млад човек, какво може да го натъжи, усмихва се той – то и време нямах да се натъжа”. А трудни години е имало много. Безпаричието го е тормозило винаги – и личното, и на църквата. Как се е справял? Като всеки българин, казва, колкото имаш, толкова харчиш. Зная въпросите за наемите на църквата, за ремонтите и приходите, но отец Цанко е човек, в когото няма какво да гадаеш. Той е открит и през всичките години служба в църквата, животът му е пред очите на всички – с доброто и лошото. Самият той смята, че като всички и той е грешен. А хората, когото и да попиташ и дори да не питаш, достатъчно е да споменеш името му, ще кажат, че “той е добър свещеник и много съвестно си гледа работата”. Така е, но отец Цанко смята, че трябва
ДА ТИ ТРЕПНЕ ДУШАТА
за да станеш свещеник, за да имаш сили да служиш цял живот. И това е, което хората са усещали в него, приемали са това трепване и са го търсили толкова години. А тази тръпка младият Цанко Тотев Гатев е усетил още преди времето, когато търновският владика Стефан го ръкополага за дякон в Габрово и после – за свещеник във Велико Търново. Но как е преминал той през бурите на всичките тия години? Как е изглеждал светът през неговите очи? Как преживял промените край себе си? Не е тайна слабостта му към чашката, но малко хора знаят една друга негова слабост – книгата. Особено през младите години, когато измъквал от сандъка с книги на чичо си и с фенерче под завивките четял “Ана Каренина”, “Конникът без глава”, цялата поредица на Джек Лондон, Карл Май…. И когато 120 книги от личната му библиотека се оказват “на отпадъци”, той събира съответните килограми хартия, за да може да си прибере книгите. Може би докосването до света на големите класици му е дало възможност да гледа на нещата по–широко и да осъзнае твърде рано, че служенето в църквата като Дом Божи е едновременно с това служене на бедните. Тъкмо бедните по селата товарели свещениците с порязаници хляб, жито, брашно… Мярналата се някому мисъл събраното по време на инфлацията, като дарение на Светия Синод от Гръцката православна църква, да се продава на търг и с парите да се подпомагат бедните, така си и останала – абсурдна. Когато бедният има една риза, как да даде на ближния си? Затова отец Цанко се радва, когато енориашите подаряват нещо на църквата, но не забравя и добрия жест лично към него. “Христо Скорчев, казва той - като беше магазинер сам ми докара пералня вкъщи. Не чаках ред и списъци, и я платих разсрочено”.
ВСИЧКО СЕ ОБЪРНА НАОПЪКИ
казва отец Цанко като си спомня първите години след Промяната през 1898 г. Народът се втурна към църквата не само защото е бил възпиран преди това, но и защото всичко се променяше. Търсеше се упование, сигурност. Но църквата запада без грижи. Намалява броя на кръщенията и венчанията, а се увеличават погребенията. Ето, селото към което той “се води” – Българени, за последните няколко години има само едно… погребение. И, както целият ни живот е пълен с противоречия, така и отец Цанко твърди, че макар всичко да се е обърнало наопъки, все пак всичко се повтаря – войни, бедствия, бедност… Сега се прибавя според него и страхът. Безспорно е, че медиите са изпълнени със страховити неща. А и самият той, само той си знае как е отгледал децата си… Най-трудното в работата си той вижда в това, че се товари освен със своите и с чуждите грехове. Църквата сега е свързани ръце, но все пак тя достатъчно “ходи” при хората, не само чака те да дойдат при нея. Питам го за някаква случка, която е запомнил. След като не можа да си спомни, той като мъдрец ме погледна и рече: “Целият живот е една случка!” И ми припомня за някакво изследване в Америка за стресово натоварените професии, където свещениците били на първо място.
Не знам дали е така, но той наистина е приведен и от болести, и от грижи, и от чуждите болки. Особено когато трябва да изпълни длъжността си на “последен доктор”, т.е. когато са го повикали да даде причастие на умиращ.
Затормозяващото го сега е дългият бюрократичен път към пенсионирането – документи, пътуване... Всеки би казал: ”Три пъти да бях умрял!”. А той търпи. И на това го е научила християнската етика. Неотдавна тъкмо преди празничната литургия на Гергьовден му става лошо и… направо в болницата. Казали му, че сърцето му набира вода. А истината е, че сърцето му е набрало и болка. А тя се лекува само с човешко внимание и доброта.
Вера ХРИСТОВА