Преди малко повече от 10 години започнах работа във в. „Тревненска седмица”. Преди шест станах „шеф” на новороденото общинско търговско дружество. Нищо и никакво време на фона на знаковия 80-годишен юбилей на Тревненския вестник. Странното е, че тогава нямах същия инат и не изпитвах особен афинитет към журналистиката, затова и приех „работата” във вестника, като временна спирка по „пътя към щастието”. Още по-странното е, че все пак исках да се занимавам със журналистика и по-точно с радио-журналистика, но не в Трявна, а в любимия ми град Велико Търново. Затова, макар и трудно и не без известно съпротивление, успях да „преглътна” „Тревненска седмица” единствено и само, като един своеобразен „трамплин към успеха”, който се заключаваше до старата столица и нито километър встрани… Някак си неусетно обаче, журналистиката успя да ме замотае в коварните си мрежи и докато се усетя, вече ми беше трудно да живея без поредното „С цяло гърло” и особеностите на местната действителност. Колкото повече се опитвах да се завърна към отявлената си „търновска мечта” и любимия Царевец, толкова повече осъзнавах, че ще ми е трудно да спечеля въпросната битка, въпреки прословутия си телешки инат и присъщата ми воля за победа. „Журналистическата отрова” вече беше проникнала толкова дълбоко в сърцето ми, че и до днес съжалявам, че не успях навреме да открия подходящия антидот. Не, че не си обичам вестника, напротив…, но понякога и най-дребните „битовизми” около неговото оцеляване, са способни да ме изкарат от равновесие… Макар и да трябва да съм свикнала и с ясното съзнание че, същите вечни голготи съпътстват тревненския вестник от зората на неговото рождение, та и до наши дни, без значение дали е общински или частен, на бюджетна или на собствена „издръжка”, както е и в момента.
Е, със сигурност не е като да си пиеш кафето по цял ден или да бродиш с фотоапарат и диктофон по улиците с надеждата някой местен фен да си изпроси автограф. И тези сме ги чували, ама къде този късмет. И все пак, друго си е да „симулираш” абсолютна съсредоточеност, супер заетост и неподозирана творческа енергия точно в събота и неделя… Друго си е наистина. И другото си е истина, защото, както е казал Вонегът: “Не трябва непременно да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага“. И добре, че ги е имало и лудите преди нас, за да го има и нашия вестник. Дано го има и занапред, въпреки кризата и напук на времето!
Галина ИВАНОВА