„Няма пък...”, така отговори детето на свое другарче, което му подаде от закуската си. Макар да мяташе гладни погледи към зачервената баничка, детето упорито извърна глава настрани. Интересно ми беше защо. Свидетели на тази сценка по-късно ми обясниха, че родителите на двете деца нещо не се разбирали. Та, значи, и залък не иска да вземе от него.
Тази позиция „няма пък..” успешно върви и в махленските, и в парламентарните дискусии. Щом не си от моята партия, няма да те подкрепя. Това се случва често и в заседанията на общинските съвети. Понякога придружени с продължителни и безплодни дискусии. Големи хора, а като деца размахват един срещу друг юмручета. Няма значение колко е очевидна справедливата кауза на едната страна. Щом не са от „нашите”, вносителите на дадено предложение нямат шанс. Безсмислено, инатливо, детинско. И смешно, и тъжно, и по-лошото е, че е и вредно и понякога необратимо пакостно. Малко известно е, че по време на Кримската война, султан Абдул Меджид бил във Варна, и с интерес разглеждал предоставените му проекти за свързване на Варненското и Гебедженското езеро с морето. „Машалла!”, възкликнал той, възхитен. В следващия миг обаче, като му казали, че проектът е на българи, бръснал ядосано листовете: „Няма гяури да ни учат на акъл!”. Нищо, че акълът бил перфектен, щом е на гяури... Е, та понякога си мисля, че в дребнавите „партийни” боричкания ние сами се правим на „гяури”. Един друг.
Не знам защо, не мога да си обясня защо, толкова много време ни трябваше и още не ни е достатъчно, да стигнем до истината, че ако чуждото мнение или решение е очевидно по-правилно от нашето, трябва да го приемем. Безрезервно. И в тоя момент да не мислим от коя партия е човекът. Нещо подобно става и в онова всекидневие, когато да уважиш чуждото мнение, да признаеш, че друг може да свърши тая работа по-добре от теб, е въпрос на живот и смърт. Та нима не се е случвало например, лекар да прави отчаяни опити да помогне на болния, като знае, че ако го изпрати на друго място, където имат по-съвършена техника, или по- опитни или по-подходящи за случая специалисти, шансовете му са много по-големи. Но той не изпраща болния никъде. Защото така ще признае... Какво? Какво ще признае? Че е некадърен? Че е безпомощен? Че не може да се справи? Струва ми се, че страховете на този лекар не са съвсем безпочвени. Защото обществото ни, според мен, не винаги е готово да оцени такъв жест. А лекарят, който казва: „Идете там и там по-бързо, потърсете този и този доктор”, според мен, е достоен болният да му се поклони доземи, наравно с другите, при които го е изпратил. Защото той, наравно с тях, е спасителя му. Такъв доктор трябва да усети, че жеста му е разбран не като самоунижение, не като самонакърняване на гордостта му, а като професионализъм, съчетан с благородство от най-чиста проба и той трябва да има всичкото уважение на обществото /каквото имам и аз към него/.
Но зле разбраният „партизанлък”, зле разбраната гордост, у нас шестват още от зората на криворазбраната цивилизация. Дали това е черта на нашия национален характер, не знам. Сигурна съм обаче, че каквото и да е, нашият народ, посочван не веднаж като доста по-интелигентен от други, ще се научи да служи не на „партийни”, а на народни интереси, защото, видяхме вече, че тези понятия не са свързани със знак за равенство. А да се правим един друг на „гяури”, е просто недостойно.
И тъй като, убедена съм, в Трявна има климат за виреене на такова светоусещане, вярвам, очаквам, именно тук, то да дава по-богати плодове.
Вера ХРИСТОВА