Стихотворението на Пенчо Славейков „Сто двадесет души” е сред „христоматийните” негови творби. Също толкова „христоматийно” е тълкуването, че творбата има за сюжет преминаването на Ботевата чета и участта на войводата и неговите момчета. Едно несъответствие обаче разколебава, според мен, това иначе правдоподобно твърдение. Известно е, че в състава на Ботевата чета са били около 200 души. А Пенчо Славейков говори за 120, като при това акцентира върху този брой и посредством заглавието на своята творба. Несериозно е да допуснем, че поетът не е знаел подробностите около саможертвата на своя гениален предшественик. Още по-несериозно звучи обяснението, че Пенчо Славейков е избрал този брой заради ритмически съображения /1/. (Той просто можеше да замени „сто двадесет души” с „двеста юнака” примерно). Струва ми се, причината е по-дълбока. И тя отвежда към идеята на самата антология „На Острова на блажените”, където е поместено стихотворението. Уникалната за българската литература алегорична книга смесва житейски и творчески факти от биографиите на Славейков и негови съвременници и предходници, представяйки ги като автори на стихове, създадени от самия Пенчо Славейков. Така несъществуващият „остров” се превръща в територия на духа, населена със Славейковите въжделения и стремления, но постоянно напомняща за тогавашната българска действителност.
Авторството на „Сто двадесет души” е „приписано” на Боре Вихор – най-известният сред поетите-патриоти на Острова, според думите на самия Славейков. Биографичната скица на Вихор е така наситена с превратни и ярки събития, че в нея без труд могат да се разчетат черти от живота освен на Христо Ботев и на още поне десетина български книжовни и революционни деятели. „Островният” поет е роден през 1827 г. (тогава е роден и бащата на Пенчо – Петко Славейков); има славата на непокорник (какъвто е и самият Пенчо Славейков); вдига ръка срещу тирана Селвини (нещо, което са правили и Раковски, и Левски); става войвода на чета (като Ботев, Хаджи Димитър и Стефан Караджа или Панайот Хитов); попада в затвора (тук примерите могат да са десетки); избягва от тъмницата и намира смъртта си сред редовете на гарибалдийците в Италия (списъкът на българите – доброволци при Гарибалди също не е кратък).
Компилирането на обстоятелства от различни личностни съдби в „биографията” на Боре Вихор продължава и в приписвания му художествен текст, но вече като факти от различни исторически събития. Ето защо юнаците са сто и двадесет души (колкото са четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа); ето защо на родния бряг ги извежда млад дивен юнак (какъвто безспорно е Христо Ботев); ето и защо те падат всички при първия бой (обстоятелство, което не може да бъде свързано с никоя от четите, минали от Румъния в България, но което засилва внушението за трагичната обреченост на всички подобни акции в националната ни история). За да стигнем до основното послание на творбата: съвременниците са загърбили паметта за онези, чиято смърт е донесла свободата им -
и воля и клетва изпълниха те.
То време се мина и ново дойде -
свободата грее над родния край...
Но гроба юнашки днес никой не знай,
днес никой не знай!
Наистина, забравата не е пълна – спомнете си „тъмната мълва”, която се мълви „зарад тях”, както и съхранените думи на войводата. Но тази „частична загуба на паметта” сякаш засилва тъжното усещане за недостойното поведение на потомците, внушавано от рефрена „днес никой не знай”. Поведение, което заличава героични страници от националната ни история, замествайки ги с неясни предания и мъгляви слухове.
Лично за мен „Сто двадесет души” звучи не толкова като упрек, колкото като призив – разпръснете мълвата, потомци, извадете от забравата всички, загинали за българската свобода, и им въздайте заслуженото! В този смисъл войводата е събирателен образ, който е вдъхновен от Христо Ботев, но очевидно символизира и нему подобните четоводци. Художестено обобщен е и образът на предвожданите юнаци, но тук символиката започва от исторически верния брой на момчетата, предвождани от Хаджията и Караджата. Не е Пенчо Славейков човекът, който да не прозре как съдбовно се преплитат преданията за легендарните две чети и техните войводи. При това – под снизходително-небрежния поглед на родната историческа наука. И е казал своята дума на поет и ревнител на българската духовност. Нека не я подминаваме сега, когато отбелязваме 140-та годишнина от гибелта на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Кольо ДАБКОВ
На снимката: Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в сражение с редовна войска и башибозук, Възрожденска литография