Райковака къща. На пръв поглед една от многото възрожденски къщи в нашия град. За едни - музей, за други вероятно новооткрита фамилна къща за гости, за трети пък е ”къщата близо до Бирарията”. Много са начините да стигнеш до нея, но малцина имат желанието да го направят. Много са тайните, които тя знае, но малко са тези, които се заслушват в гласа й. А тази къща не бива да вика, за да й бъде обърнато внимание – някак не й подхожда. Достатъчно й е да зашепти за „своето време”, да се изпъчи от гордост и да заплаче със сълзи на радост и болка. Защото именно когато шепнем, хората се обръщат за да чуят гласа ни. Затова днес ще се опитам да ви прошепна още веднъж, че тази къща е гордост за тревненци, че хората, които са родени и живяли тук са гордост за България. Знам, че звучи тривиално, но знам също, че човек се измерва с делата си и дирята, която остават след себе си. Мнозина вероятно знаят историята на най-известния обитател на този дом, но за други ще я припомня отново:
6 декември 1864 г. - семейството на Тота и Никола Райкови се сдобива с още един син. Наричат го Пенчо, независимо, че се ражда на Никулден. Расте Пенчо – здраво, умно и хубаво дете. Завършва Тревненското школо, но душата му копнее за по висше знание и за наука. Завършва училището в гр. Николаев – Южна Русия с отличие, но и това не му стига. Заминава за Германия да учи медицина. Но медицината не му е присърце и младия Пенчо решава да се отдаде на науката химия. Трудни, но и славни са дните на неговото учение. Дни на безизходица от липсата на средства, но и на възход от постигнатото със собствени сили. Въпреки окаяното положение, в което понякога Пенчо изпада, нито за миг не се разколебава – учение или връщане в Трявна. Дори и в най-трудните си мигове, той не помисля да се откаже - та нали човек когато падне трябва да намери сили в себе си, да се изправи и да продължи напред. И за да не е в тежест на своя род и да е в полза на своята Родина, Пенчо се записва доброволец в Сръбско–българската война от 1886 г. След нейният край, младият тревненец се връща в Лайпциг, за да завърши образованието си. Дипломира се през 1887 г. с докторска степен по философия. Професионалната му кариера на химик и учен го отвежда далеч от родният му град – най-първо в Казанлък, а година по-късно и в София. И така започва всичко – преподавател и пръв професор по органична химия в България към новосъздаденото Висше училище в София (по-късно Софийски Университет); председател на множество комисии, създател на дружеството на българските химици; участник в международни конгреси и симпозиуми. Изобретател, с над 100 научни труда в областта на органичната, неорганична и аналитична химия.
На 6 декември 2009 г. се навършват 145 години от рождението на професор Райков – един от най-известните в национален мащаб интелектуалци и учени от края на 19 в. до 30-40 г. на 20 в. Човек, извел родната наука химия на попрището на световното познание. Трудно е да се обхване една толкова космополитна личност в няколко реда и да бъде вкарана в клишета. Достатъчно е да знаем, да помним и да вярваме, че българския род го е имало преди нас, има го сега, благодарение на нас самите и ще го има заради децата ни, които трябва да растат със самочувствието че са потомци на велики българи, че живеят в град с история и минало. Да пазят и да предават за идните след нас.
Защото актуални все още звучат думите на майката на П. Райков – Тота Екимова: „...и като правиш нещо, да мислиш дирнината, чи тогази да я правиш, защото който мисли дирнината, той никога ни сбръква”
Поклон пред великите люде на България!
Ирина ДИМИТРОВА
екскурзвод в Специализиран музей - Трявна
На снимката: Райковата фамилия пред родната им къща