Когато започнах във в. „Тревненски зов” в далечната 1963 г., всъщност бях не само главен редактор. Бях и „завеждащ” на всичките отдели на вестника, бях репортер, фотограф, коректор /нещо, което не се е много променило и до днес/ и не рядко държах в ръка компаса и набирах буква по буква от големите каси, за да помогна на Иринка... Наследих една картонена типографска линия, с която ми показаха как да изчислявам машинописните редове в печатни, една пишеща машина - нещо тогава съвършено непознато за мен, и един голям стар гардероб, пълен с вестници от различни години, безобразно нахвърляни на куп, така че нищо не можеше да се намери при необходимост. И тъй като смятах, че съм длъжна да зная какъв вестник са правили преди мене, започнах с това – подредих вестниците по години и ги носех в кооперация „Мир” за подвързване. И сега, като видя папките в редакцията, чувствам удовлетворение.
Разбира се, голямото ми удовлетворение идваше от работата ми. Няма да се изкуша да обяснявам какво съм направила или не съм направила за вестника на Трявна. Оставям това на хората и на времето. Вместо това, ще се опитам да кажа, какво вестникът ми е дал не само когато на два пъти бях главен редактор, но и през всичките години, през които, оказа се, не можех да стоя настрана от него.
Вестникът ми даде усещането, че правя нещо значимо, нещо, което е необходимо на хората. Да подавам листовете на печатарската машина „американка”, да разнасям по заводите вестника и да го давам в ръцете на хората на работните им места, това не се забравя. Това е неописуемо чувство на отговорност. Невероятно е сега да си спомням, че като преценявах какво трябва да има на страниците на вестника, съм се заемала и епиграми да пиша, и фейлетони, и снимки си правех сама, че и карикатури съм рисувала, да не повярва човек... Правех го не от излишек на самочувствие, а по необходимост, с всичките тревоги на риска. Но бяха изминали само 3-4 години от съществуването на в.”Тревненски зов”, той излизаше само по 1 път в месеца, и още нямаше много доброволни сътрудници. А да си сътрудник на вестника... то си беше особена чест. Наистина апостолска работа. Всяка грешка във вестника преживявах много болезнено. Вестникът ми даваше възможност да влизам в потока информация, която иначе оставаше непозната за мен. Така имах пред себе си картината на обществения и стопански живот с проблемите и успехите му. Виждах кои са хората, които провеждат политиката на общината, кои са ръководителите...В началото ми се случи няколко пъти да чувам: „Аз имам план да изпълнявам, не ме занимавай с вестника!” Не след дълго обаче тези хора се убедиха, че не могат да сложат вестника в някое кьоше.
Но това, за което съм особено благодарна на вестника, то е възможността да общувам с много и интересни, богати на интелект и дух, хора. От професори, академици и ръководители на национални институции, до милата женица от Руевци или Веленци, която ме посреща с пресни корабийки и ме изпраща с китка богородички и московчета.
След петгодишната ми работа в тогава окръжния в. ”Балканско знаме”, завръщането ми тук по семейни причини пак като главен редактор, бе за мен възможност да поставя на по-високо ниво работата. Имах прекрасни колеги: Славка, Галя, Кольо, Светлин, Стефка... Имаше дух и творчески пориви. Радвах се когато младите ми колеги тръгваха някъде по селата, правеха проблемни кореспонденции, репортажи... Имахме и трудни моменти. Когато след 1989 г. някой поиска оставката на целия екип. По примитивната и погрешна идеологема, че всичко „от миналото” трябва да се разруши, да се премахне, да се смени, да се „очисти” Дълбоко удовлетворена бях, когато в редица отчетни документи ръководствата на общината посочваха, че единствената институция в общината, която назначава кадрите си с конкурс, е редакцията на в. ”Тревненски зов”... .
Главното, което ме е ръководило в отговорността ми да бъда главен редактор на тревненския вестник, бе дълбокото убеждение, че този вестник трябва да се отличава от много други. Не може, казвах си, град с такова великолепие на културата, стара и нова, да има сив и безличен вестник. Той трябва да прилича на града, той трябва да има по-специално отношение към изкуството, художеството, както са казвали някога, образованието, културата. Към това се стремях като ръководител на вестника. Дали съм успяла, не зная. Но съм дълбоко благодарна на тревненци, които подкрепяха своя вестник и на колегите, с които вървях по трудните, но прекрасни пътища към тия стремления. Давам си сметка, че бях в общинския вестник на Трявна по времето, когато историята се преобръщаше необратимо, когато Голямата Промяна започваше именно от печата на България.
И сега, след толкова години, аз съм благодарна на младите си колеги. Те разбират своята професионална и гражданска длъжност да правят вестник, достоен за Трявна, тъй както Трявна е град достоен за висока, честна и вълнуваща журналистика.
Вера ХРИСТОВА
На снимката: Понякога „запридането” на един репортаж започва по този начин. В каква ли роля не е влизал журналистът, за да отвори човека за разговор… Вера Христова е взела хурката на своята домакиня и пред смаяния й поглед преде и пее: „Мама Яна буди”.