* Приключението на бай Йовчо от Трявна през турско време
* Момчетата „сахатчии” ходят под час при своите изгори
Някогашните турски паши и бейове били хитри хора. Решават да модернизират градовете на империята си за сметка на българите. И нареждат раята да събере пари, да намери майстори, които да построят по една кула с часовник във всеки по-голям град. Дотогава българите мерят времето по слънцето. И така векове наред. Рядко някой джобен часовник със синджирче, преметнато през шията. Наричат този часовник „кьостек”.
Българите от Разград и Орхание /дн. Ботевград/ издигат прекрасни часовникови кули. Тревненци и севлиевци решават да ги последват. Пашите доставят часовниковите механизми – с парите на българите, разбира се. От общините назначават специално обучени хора да ги поддържат, да ги „навиват” и пазят. Всяка кула си има врата, през която се влиза, за да се оглежда часовникът. Но какво става в градчето Трявна?
Бай Йовчо, когото общината назначава за „сахатчия” /часовникар/, е стар мераклия. Позахожда, скитосва, но тайно. И си плаща честно. Посещава парясници, вдовици и невести. Вади кесията и оставя по някоя пара. Отива си тих и благ, като носи на жена си тахан халва или горещи вкусни кебапчета – да похапне и тя.
Веднъж бездетна невеста решава да провери мъжките заложби на бай Йовчо, па и да опита късмета си – зер той имал дванайсет деца: осем момчета и четири момичета. И къде да се срещнат? В часовниковата кула. Оставя той портичката отворена, жената се вмъква по мръкнало вътре и шепне:
- Йовчо, тука ли си?
- Тука съм, тука съм, Недке. Ела.
- Запали свещ, че не виждам.
- Сакън, да не забележи някой.
- Леле, Йовчо, как така в тъмното?
- Не – продължава да упорства часовникарят. – Светлината е за младите, а тъмнината – за старите.
- Аз стара ли съм? На 24 години...
- Тъй е думата. Ела, постлах кожуха си на дъските.
И тя поляга на кожуха му. Но за беда след малко покрай кулата преминава нощната общинска стража, съставена от петима българи и петима турци, както е по обичая. Чува стражата стенанията „ох” и „ах” и онбашията /началникът/ спира.
- Хей, кой е тука? – провикват се пандурите /пазачите/.
Бре, ами сега? Що да стори Йовчо? Опитва се да вдигне потурите си, но от вълнение не може. Невеста Недка обаче излиза напред, и казва:
- Аз съм тука. Жената на бай Йовчо.
- И какво правите тука по това време? Нямате ли си къща?
- Имаме си, онбаши, но от дечурлигата няма къде. Дванайсет деца, а стаята е само една. Хайде, Йовчо, аз си тръгвам, а ти заведи пандурите в кръчмата на бай Георги Тревненчанина, и ги почерпи за за здраве…

* * *
Бай Йовчо отвежда пандурите в кръчмата и те цяла нощ ядат и пият за негова сметка. Ракията е почти без нищо – десет пари оката, кебапче или кюфтенце – по две пари. Яж, душо мила, и не мисли за нищо! Заранта обаче няма кой да „навие” часовника – бай Йовчо офейква от Трявна. Минава през Свищов, отива във Влашко, и отваря хан – „Биринджи хан” на бай Йовчо Тревнелията. Изтегля едно по едно и децата си там, купува им по един чифлик и ги прави „мушиери”, т.е. владетели на мушия /мошия/ - голямо земеделско стопанство в Румъния /чифлик/. А двама от синовете му постъпват на работа в банката на Евлогий Георгиев в Букурещ, и стават банкери. Отварят си по една банка и по три-четири кантори. Натрупват милиони. През 1879г. подаряват на родния си град Трявна по 2000 златни лева за потягане и ремонтиране на часовниковата кула.
А невеста Недка ражда две момчета. Преселват се в Търново и го удрят по тънкия занаят. Наричат ги „сахатчиите”, защото ходят при своите любовници /една от тях е племенница на Стамболов/ под час. Кой знае защо имат този навик...
Мишо ПАМУКЧИЕВ
/Историята ни бе предоставена от сахатчията Бончо Ангелов/