Наскоро чествахме Деня на българската просвета и култура и славянската писменост. Най-българският празник. Жалкото е, че напоследък все по-рядко си спомняме неговия смисъл и значение. Все по-протоколно спазваме традициите и някак си между другото вместваме „празника на буквите” в забързания си делник, задушен от безсмислие, осакатен от безвремие, разяждан от духовна и нравствена пустота и пагубно предан на жаждата за чисто физическото ни оцеляване. А най-страшно днес отеква мълчанието на духа. Онзи Дух, който винаги е бил последната утеха и опора на българщината през вековете и до днес. Тъжно, жалко и непростимо е, че го оставихме да замлъкне. Защото всички, без изключение, позволихме на посредствеността, завистта, злобата, алчността и апатията да завладеят настоящето. Мълчаливо приехме подмяната на ценностите, допуснахме забравата да погълне корените ни, уеднаквяваме се или по-точно обезличаваме се, за да сме „по мярката” на другите в така жадуваното европейско бъдеще. Вместо по-често да си припомняме девиза на ЕС: „Единство в многообразието” и да не губим собствената си идентичност...
…
Цялата статия на Галина Иванова четете в брой 21 на „Тревненска седмица”.