„Не си турям много яд, нещо в момента се ядосам, подир си викам: „майната му” и да се ядосваш, и да не се ядосваш, каква файда?” - казва баба Гана Колева, която на 19 септември ще навърши 99 години и е най-възрастният жител на общината.
„Ям повечето постни работи, обичам много и плодове, ама те скъпи, въжишки” - добавя тя и уточнява, че навремето хапвала и месо, но домашното свинско било съвсем различно, в сравнение с блудкавия вкус на днешните „месни” деликатеси.
„Пък на вас, младите, такваз ви е работата, нервена” – разбиращо клати глава баба Ганка, която е видяла и две, и двеста, но все още не се предава нито на болестите, нито на времето.
„Знаеш ли, какво лекарство вземам - обед и вечер пия по една ракиена чашка мента, за апетит” – шеговито ми намига тя, когато я питам кое е нейното хапче за дълголетие. Не на шега, обаче, баба Ганка спазва строг хранителен режим, който се заключава в хранене под час по три пъти на ден и в ограничени количества.
„Болки нямам, но как да ти кажа - старостта ме е натиснала и краката не ме държат” – споделя тя, затова и за сметките и пазаруването, помага съседа бай Гошо, с когото често спорят за политика и си „мерят спомените”, въпреки че нейните са доста по-стари от неговите.
„Имах едничко детенце, но то почина още като бебе” – обяснява самотата си баба Ганка. – Повредих се нещо и не можах да имам други деца”. Сестра й е дълголетница като нея и е на цели 94 години. „И тя на камара”, споделя жената, която днес разчита на помощта на бай Гошо.
В „джинса” й имало и други столетници - „на моя дядо баща му, на 102 години почина”. Иначе, всичките й „акрани” отдавна си „заминали от тоя свят”, а от родното й село Войниците, останала само тя.
„Баща ми почина на 42 години – връща спомените баба Ганка. - Омъжих се в селото и майка ми дойде да живее при мен. Да ти кажа, с мъж не можах да случа. Строител беше и често работеше в чужбина. Ние с мама, сами се оправяхме – оряхме, копаехме. А пари няма. Ходех да разривам чакъл, шосето като правеха. Добитък продавахме, да се издържаме. Тъй беше. Тежки години бяха. Тогаз беше най-лошото, като го нямаше мъжа ми. Зимно време боклуци изхвърлях, до кръста сняг съм газила и как оцелях… не зная”.
С мъжа й се заселили в Трявна през 1975 г. „като стана ТКЗС-то” и 30 години от живота й преминали в земеделската кооперация. Работила още девет след пенсионирането си, но не й ги признали.
„Майната му, колкото имам… долу-горе, ме изкарват до пенсия” –философски заключава тя. И едва ли е странно, че когато подхващаме темата, в очите на тази корава жена проблясват сълзи. Не заради тежкия труд, ниските заплати и мизерните пенсии, а заради онази кървав данък, който обезглавява българското село в годините на национализацията.
„Туй лошо го направиха, много лошо - дето взеха земите на хората - с болка в гласа споделя баба Ганка. – Знаеш ли, имаше хора, които починаха. От мъка починаха. Взеха на хората имота, те и затуй избягаха в града. Ето в нашето село, нема хора веке. И какво да правят там? Ама сега, знаеш ли какво е – всичко пусто. Тръни, бурени… А преди нямаше и една педя земя необработена…”.
Няма смисъл да чоплим тежките спомени и без друго още са живи въглени в душата на тази старица. Въпреки че и другите трудно ще изтлеят. Те, обаче, носят по-друг заряд и емоция. Така например, баба Ганка никога няма да забрави историческото посещение на княз Кирил Преславски и Царица Йоанна в Трявна. Наредили им да „ринат снега” по шосето от Войниците до града, заради височайшата визита, а Царицата взела, че дошла с… влака.
„Царят беше починал, а царицата беше в траур – връща лентата баба Ганка. – До Часовника имаше паметник на Капитан дядо Никола. Там дойдоха. И ходихме да ги видим. Царицата беше дошла за освещаването на санаториума”.
Интересно ми е, кога й е било най-добре. Все пак, не всеки ден ми се случва да разговарям с човек, преживял „няколко власти”.
„Цар Борис беше добър, гледаше за народа – споделя тя. - Нямаше убийства, кражби… Сега - много. Оттам дойде Тодор Живков. Горе-долу, евтино беше. Сега скъпо, бе…”.
Баба Ганка не уточнява дали нейното „сега” включва последните 20 години „преход”. Дори не я питам, защото многозначителното: „Бе, сичките са едно май„… едва ли се нуждае от коментар. Въпреки че в гласа й се прокрадва и дежурната нотка на надежда, която върви ръка за ръка с всяка нова промяна - „Сега ще видим Бойко Борисов. Разтропан изглежда. Дано”…
На финала, няма как да не я попитам за пороците и праведниците или за това, има ли дълголетието тайна. Оказва се, че има. И тя е в златната среда - „Сръбвайте си по малко. Не се ядосвате…” – споделя баба Ганка, останалото – „все ще се нареди”.
Галина ИВАНОВА