Истината понякога ражда омраза или е превратно разбрана, но трябва да се казва. Навремето, скулпторът Венцислав Тонов каза мнението си, където трябва, че паметникът на Петко Славейков в центъра на Трявна, от известния му колега Иван Газдов, излъчва немощ. Не знам дали е имал неприятности. Естествено, така изглежда тялото на един възрастен и болнав мъж. Но, когато художникът търси силата – намира я в духа, а не в плътта. Това не значи, че Иван Газдов е лош скулптор – той е един от най-добрите майстори на миниатюрната пластика. Там му е силата. И в литературата, и в музиката, и във всички изкуства е така – един е майстор на големите платна, друг – на малкото, изящното, кавалетното.
Това си спомних, защото и аз имах неприятности, това помислих, като прочетох интервюто на колежката си с Венцислав Тонов. Може би и подтикнат от снимките на скулптурните образи на Апостола, на Петко и Пенчо Славейкови, на Иванка Горова. Шапка му свалям за постиженията, за усета му за синтез. Разковничето за успеха на монументалиста е точно там – да превърне таланта и дарбата си за анализ в художествено обобщение.
И, като съм почнал да казвам, мокър от дъжд не се бои, ще продължа: така се е получила и със скулптурните бюстове през СОУ „П. Р. Славейков”, на мястото на похитените и поругани Славейкови. Излъчват невзрачност, ако и да допускам, че авторката им и талантлив художник. Тя е трябвало да си даде сметка, че се съизмерва с гениалния Андрей Николов. Може би, те биха стояли добре в кабинет, изложбена зала, но в екстериора са като палиатив.
Не искам да човъркам как се е получило така, но е и в резултат на прибързаност и липса на обществен дебат. Не дебат - говорилня на мегдана, а дебат по същество, в който обущарят ще има думата само за обувките, бизнесменът - само за парите и сделката, лекарят – за болката, художникът – за красотата, управленецът – за възможността, историкът – за бъдещето. Така, както му прилича на едно съвременно гражданско общество.
Последна дума имат нотабилите, които, волю или неволю, сме посочили. На тяхно място, аз бих се погрижил работите на колегата Венцислав Тонов да заемат подобаващото си място в градската среда на красивия ни град. Не бих отхвърлил и оспорваните творби, които могат да стоят добре в интериор или на тихи, чемширени и будещи размисъл места.
Само мнение: повечето умове – по-добро раждат.
Стоян ЦОНЕВ