Светът се тресе от болестта “икономическа криза”, същата объркваща болест тресе и нашата държава. След изборите всеки от нас си задава въпроса: “А сега накъде?”. Притеснени и изнервени от липсата на ясни отговори на неясни въпроси, всички забравяме да погледнем най-свидното ни – децата. Обществото ни е болно и то ужасяващо болно, не осъзнавайки огромната мина, която залага днес в незаинтереноваността си за духовното и моралното възпитание на тези деца. Защото това са нашите деца, които утре ще станат възрастни. От всички медии ни заливат вопли и кански крясъци на безхаберни родители, които искат “по-добри условия за децата”. Ако има битов проблем, без значение от какво естество, винаги се тръби: “Има деца!”. Като че ли само децата са потърпевши от безобразията. Страшното… Страшното е, че самите деца приемат вече за най-нормалното нещо да са над останалите. Ако смятаме за “детска работа” у децата на десет години липсата на елементарно уважение и култура, жестокостта към животинче, обидите, защо изведнъж се шокираме от бруталната агресия на тринадесетгодишните? А нали от някъде все пак се е започнало? От кога децата на около десет спряха да играят на федербал, на ластик, с топка… Сега вече, уж невинно, се бъхтят с каквото им попадне, хвърлят опаковки от вредни за тях храни, където сварят… Картинката е твърде мрачна за бъдещето, нали? Но нека не се плашим толкова. Под един знаменател не могат да бъдат сложени всички. Има деца, научени още от малки на ред, уважение, чистота в отношенията. Най-странното е, че повечето живеят в малкия град. Не са важни, задоволени и високомерни като връстниците си от големите градове и от чужбина. В малкия град всеки познава всеки, контролът на средата налага и малко по друго отношение към живота. Между двете крайности обаче зее една зловонна пропаст. Пропаст, в която всеки ден пропадаме, виейки неистово: ”Децата!”
Политолози, социолози и психолози и всякакви там “…лози” се надпреварват да правят анализи за т.нар. “ситуация” в страната ни. Много пари биха спестили на всички ни, ако просто излязат от натруфените си офиси и постоят край групички с играещи си деца. В най-синтетичен и огрубен вид лъсват и социалните, и икономическите, и моралните, и интелектуалните ни проблеми. Както сегашните, така и бъдещите. Защото човек не е вечно дете и ако безотговорността, материализмът и бездуховността са заложени в децата ни и то от нас самите (че от кого друг?!!!), няма как за един ден човек да стане съвестен, просто защото по закон вече не е дете. И нелепите викове: “Децата!”, в същност показват собствената ни безотговорност, безхаберие и най-апокалиптиптичното – бездуховност и безчовечност. Защото всички, преди всичко и въпреки всичко сме човеци и после другото. И това да си родител е въпрос на личен избор и отговорност, а не на право да се смяташ за богоравен и повече от останалите “заради детето”.
Калинка ПАШОВА