Всяка вечер от телевизионния екран, звездата на българския футбол Димитър Бербатов, както и популярни и обичани телевизионни водещи, актьори, певци, музиканти, като Ани Салич, Лора Крумова, Владимир Карамазов, Димитър Рачков, Румънеца и Енчев, Дидо от Д2, Райна и Константин, Теодор и Кремена, редят кратки строфи в един клип. Клипът е част от комуникационната кампания на УНИЦЕФ – „Училище без насилие”, а както знаем Митко Бербатов и Ани Салич са посланиците на благотворителната организация за България. Когато за първи път го гледах, бях наистина впечатлена. Не толкова от замисъла и изпълнението, колкото от режещото, като нож послание. Тогава, обаче не знаех, че тези кратки и по детски наивни строфи, са част от стихотворението на 14-годишната Лора Граймс от Великобритания, която се самоубива, след като е системно малтретирана в училище от свои връстници. В предсмъртното си писмо тя оставя стихотворението „Аз съм човекът”, като моли то да бъде прочетено на погребението й... Трагедията, която фокусира вниманието на обществеността към проблема с насилието сред децата, се случва преди шест години. Но, най-покъртителното е, че нито родителите й, нито дори най-близките й приятелки, са били наясно с разкъсващата съзнанието й болка и обида, породени от системния тормоз на съучениците й... Всъщност, тук става въпрос не просто за една човешка трагедия, която шокира обществеността за ден-два, нито за безразборни анализи и присъди, защото съдбата на Лора е поредното клеймо върху гражданската ни съвест. Онази съвест, която говори, че това са обичайните неща от живота – от школския хумор, който понякога е болезнено жесток, до уж невинните училищни схватки, които не винаги завършват толкова невинно. Но, тъй като всеки е минал по този път и е калил характер в безславни битки от едната или другата страна на барикадата... всичко това ни се струва повече от обичайно. Едва ли не традиция. Традиция, която „повелява” да се лепят, уж безобидни, епитети и марки под формата на „ученически бъзици”. В този смисъл, школският „фолклор” е събрал доста „умотворения”, като някои от най-безобидните са - „смотаняк”, „зубър”, „порта”, „мухльо”, „натегач” и т.н. Естествено, не споменавам нецензурните „обръщения”, плод на доста изобретателната в такива случаи ученическа фантазия. И, ако за нас, подобни квалификации звучат съвсем безобидно, то за крехката детска психика, понякога се оказват катастрофални. Най-малкото, защото насаждат редица комплекси и трупат болка и обида, която с времето прераства в агресия към другите или към самия себе си. И съдбата на малката Лора е само един от зловещите примери. Другият е наш, български, от недалечното минало, когато всички с ужас констатирахме нечовешката жестокост на едно момче, което по твърде безобиден, пак за нас, възрастните, повод, уби и разчлени трупа на свой съученик... Без капка свян или разкаяние. Тогава бяхме потресени. Всъщност, винаги сме потресени post factum... Не като свидетели на дадена постъпка или ситуация, било то в ролята на родител, учител или обикновен гражданин. Като че ли работата ни е просто да констатираме, докато бъдещето на България реагира. Понякога, с неподозирана жестокост. В повечето случаи, оставено на самотек – пред телевизора, компютъра или в дискотеката, то възпитава характер и принципи по законите на улицата, докато утвърдените ценности и норми на обществото мухлясват в главите на собствените му родители. Забързани в ритъма на трудния делник, повечето от тях, като че ли не осъзнават, че утрешния ден на техните деца, започва от днес. Защото, ако само грижата за бита и насъщния на потомството, беше достатъчна – едва ли, в хода на еволюцията, човечеството щеше да стигне до тук... По-важното обаче е, до къде ще стигне утре. За съжаление, ако в интерес на собствената си угода, продължим да се правим, че нищо не забелязваме и тактично подминаваме някои щекотливи теми и въпроси, ако мисълта за хляба, все изпреварва тази за духа и битието, ако не намерим достатъчно време и не открием верния път към света на децата си, в разрез със законите на природата, може и да успеем да обърнем хода на еволюцията. За съжаление - в обратна посока.
Галина ИВАНОВА