„В България хората просто умират, от добро...”. Наскоро прочетох този коментар по повод тихото, (не)обяснимо самоубийство на шофьор на тролейбус в столицата. Думите се врязаха в мозъка ми като бръснач и нямаше как да остана безразлична. Безспорен факт е, че у нас хората просто умират. По-често от добро сърце, отколкото от болест. Преситени от недоимък, гладни за живот отвъд светлинката в тунела. Отиват си тихо и кротко от този свят, лишен от очаквания и надежди. А духовната смърт е по-страшна и по-мъчителна от онази с косата, която краде само телесните ни обвивки. Затова и все повече българи, че дори и деца посягат на живота си, в повечето случаи с фатален край. Статистиката сочи, че само за година 342-ма ученици у нас са направили опит за самоубийство, като за около 60 от тях той е завършил успешно. И още, че „най-примерните” сред децата са най-застрашени. Логично. Въпреки че в единия случай най-често става въпрос за свръхочаквания от свръхамбициозни родители. В другия - за обикновени житейски очаквания или по-скоро за развенчани блянове. И в двете ситуации обаче, сблъсъкът между собствения свят и заобикалящата ни действителност е ужасяващо драматичен и опустошителен, а изходът - еднакво пагубен. Независимо дали става въпрос за чувствителната детска психика или за обръгналата на житейски голготи и терзания душевност на днешните българи, които по Сизифовски, неуморно бутат делника по острието на бръснача.
...

Цялата статия на Галина Иванова четете в брой 3-4 на „Тревненска седмица”