След като в предишния брой ви запознахме с един от ветераните в отряда на Планинската спасителна служба при БЧК – Трявна и историята на неговото създаване, днес разговаряме със зам. началника на тревненския отряд, Николай Димов. Поводът отново е -знаковата 75-годишнина на Планинската спасителна служба в България.
- Разбрахме, че специално за юбилея, си направил реплика на знака на Планинската спасителна служба. Разкажи ни нещо повече за това…
- Всички ние сме обединени около една идея, но всеки от нас има различна професия и занимание, и всеки дава своя дан, за да се развие тази идея. Говоря за идея, тъй като нашата служба е доброволческа организация и никой от нас не разчита на някакво заплащане. Аз съм художник и реших да направя една реплика на знака на ПСС, символизираща трудностите, усилията, трудът и ентусиазма на хората през всичките тези години. Не случайно, върху знака личат белезите от стотици бури, студ, сняг, дъжд, пек... затова и целият се е пропукал, но е оцелял и си е на поста, и хората могат да разчитат на нас.
- А какъв е броя на планинските спасители в България?
- В момента, Планинската спасителна служба (ПСС) има 32 отряда, които работят основно в планинските райони. Нашият е базиран да охранява северните склонове на Тревненския балкан. Доброволците в организацията са над 600, а щатните спасители, които работят главно в ски-центровете, са около 40.
- С колко планински спасители разполага тревненския отряд?
- Началник на отряда е Петко Христов, зам. началник съм аз, домакин е Владимир Владимиров, медицинското лице е фелдшерът Бончо Бонев. Останалите в отряда са: Николай Сираков, Калоян Узунов, Мариян Маринов, Христо Филев, Пламен Пенчев, Станислав Бонев – стажант планински спасител. Хубаво е, че ги има тези хора, които живеят с идеята и са склонни по всяко време на денонощието, да се отзоват на сигнал за помощ. Да не говорим, че и професионално сме доста добре подготвени, тъй като за един планински спасител от изключително значение е физическата, техническата, психологическата подготовка, натрупания опит, умението да работиш в екип и стремежът към усъвършенстване.
- Защо реши да станеш планински спасител и кое те мотивира да продължаваш да се занимаваш с това?
- Има много хора, които обичат планината – туристи, алпинисти, скиори и т.н. Но, защо всеки добър аплинист не става непременно планински спасител? Причината е, че това не е просто работа, а кауза. Но най-важното е, че преди всичко трябва да усещаш нуждата да се занимаваш с това. Разбира се, има колеги, които в даден момент, осъзнават, че не са за тази работа, която крие много лишения, студ и т.н.
- Да не говорим за „рисковете на професията”, тъй като често се налага да рискувате собствения си живот, за да спасите нечии друг...
- Може и да прозвучи странно, но нашата схема е следната: на първо място си ти, спасителя, на второ - колегите и чак на трето място е пострадалия. Защо е така? Ами, например, ако аз или екипът, с който сме тръгнали да спасяваме човешки живот, не сме в нужната кондиция – реално няма как да окажем помощ на пострадалия. По-важното е, че не правим нещата хаотично. Напротив, дори малко наподобяваме военна структура, тъй като обстоятелствата ни принуждават да изпълняваме заповеди. Разликата е тази, че в критична ситуация всеки от нас трябва да може да взема и решения.
- В този ред на мисли, кой не може да бъде планински спасител и защо?
- За да станеш планински спасител, трябва да си планинар, а не турист. На практика, това означава, че си свързан с планината, запознат си с нейните особености, и най-вече - имаш респект от нея. Всички технически умения могат да бъдат усвоени, но все пак е за предпочитане човекът, решил да стане планински спасител, да се занимава с някакъв спорт – алпинизъм, ориентиране, спортно катерене, ски... В крайна сметка, всеки отряд сам решава дали иска евентуалния кандидат в екипа си. Едно от най-важните неща е не просто да искаш да станеш спасител, а да си готов да се посветиш на каузата. Иначе работата ни е доста екзотична, а хората, които се занимават с нея, са твърде малко. Още по-малко са тези, които знаят как да я практикуват и то в истинската й същност.
- Смяташ ли, че е време Планинската спасителна служба да се раздели с доброволчеството и да се превърне в професионална организация?
- Може би е назрял моментът нашата служба да се издигне на едно по-високо, професионално ниво. Нямам предвид подготовката на планинските спасители. По-скоро трябва да се помисли по въпроса - как да се стимулират хората в организацията. Защото, за да се поддържаш в добра форма, са необходими доста време, труд, средства. Затова и много от спасителите работят в различни фирми, за да се издържат. Но все още не е регламентирано в закон, че при една спасителна акция, работодателят е длъжен веднага да освободи от работа съответния човек, който е и планински спасител.
- А как стоят нещата при твоите колеги в чужбина?
- Единствената страна, в която труда на планинските спасители се заплаща е Швейцария. Но там нещата са разделени - има спасителна хеликоптерна служба и планинска спасителна служба. Във Франция имат и Планинска жандармерия. Колегите в Шамони, например, разполагат с хеликоптер, който лети всеки ден, независимо дали има конкретен случай или не. При необходимост, в базата има и втори хеликоптер, а ако случаят е много тежък – могат да разчитат и на армията. Всъщност, в тези страни държавата е поела своя ангажимент и е организирала нещата на едно много високо ниво. Докато нашата служба отскоро има договорени отношения с авиофирми, и то - само в животоспасяващи ситуации.
Ще ви дам още един пример от Шамони. Голяма част от средствата за една спасителна акция с хеликоптер, се поемат от хотелиерите и хората, свързани с туризма, дори пострадалият да не е застрахован. За тях клиентът е най-важен. А и това е обяснимо, тъй като той не е отишъл там заради хотела и удобствата, а заради планината. Докато у нас, с редки изключения, на първо място в плановете на бизнесмените, е бързата печалба. Разбира се, говорим за друг манталитет и друг начин на мислене…
Хубавото е, че на местно ниво, особено през последните 3-4 години, Общината ни помага в поддръжката на високопроходимия автомобил, а ние доказахме, че тези средства не са отишли на халос, защото си вършим добре работата. И в този ред на мисли, не се хваля, но наскоро ми предложиха да изкарам курс за инструктор по планинско спасяване. Можеш да завършиш подобен курс само, ако други инструктори те предложат за обучение и то след дългогодишни наблюдения. Преди години, за първи път бе поканен човек от нашия малък отряд и това бе Николай Сираков. Той започна обучението, но след това - отказа, тъй като курсът продължава 2-3 години и нямаше как да отсъства от работа. А и изкараш ли подобен курс, след това, трябва да си постоянно на разположение на службата, и нещата стават много сложни... В момента в България има само около 30-на инструктори. Колкото до мен, ще видим...
- В заключение, какво би пожелал на себе си и на твоите колеги?
- Отдавна съм разбрал, че това е моя път и затова си пожелавам да съм жив и здрав да вървя по него. И най-вече, да бъда в мир със себе си. А на колегите от отряда, желая да имат същото желание и страст да се занимават с това, което вършим. Защото, не случайно сме избрали да бъдем планински спасители във времето, когато всеки се е затворил в себе си, овълчил се е... А и усещането, че даваш толкова много, правиш добро и единствената ти отплата е това, че си го направил, е неизмеримо. И дори само това стига, защото вече си решил да носиш този кръст...
Галина ИВАНОВА
Б. Р. Отляво-надясно на снимката: Николай Димов, Николай Сираков и Калоян Узунов, Пирин - март 2008 г.