Наскоро прочетох в един вестник за нелепата съдба на известен художник–график, ученик на големия Илия Бешков. Злонамерени люде подпалили родната му къща и, заедно с нея, огънят изпепелил и голяма част от уникалните му картини. По божия промисъл, сред малкото оцелели платна е и портретът на Васил Левски, който познавачите сочат, като един от най-правдоподобните и сполучливи интерпретации на светия лик на Апостола. В момента, художникът живее сред руините на порутената си къща и рисува картини с въглените от изпепелената родна стряха... И не иска нищо. Нищо не чака. Погълнат от широтата на собствената си вселена, той продължава да твори битие и изкуство, подобно на птицата феникс, възкръснала от пепелта. Защото само това може, защото го може. Трагичното е, че друг шанс няма. Поне не и у нас, където все още моженето не значи почти нищо.
Съдби, като тази - колкото искаш... Че и още по-драматични. Покъртителното е, че на фона на ширещата се безпросветност и бездуховност, до върха изпълзяват най-приспособимите, а не най-достойните. Такова е правилото. И, почти повсеместно, простакът със самочувствие и „ученият” простак пренаписват миналото, настоящето, че и посягат към бъдещето. Затова не е странно, че у нас все още посрещат и изпращат по дрехите, а не по акъла.
Познавам доста интелигентни хора, които обаче едва ли ще се сурнат да дирят благословията на някой самозван „интелигент”, при това, не за да гонят върхове, а за да свържат двата края. Познавам и такива, които ще си изтъркат подметките в тичане за някоя службица.
Жалка картинка. А свестните ги поглъща чужбината. После, с малки изключения, се завръщат. Много малки. И, макар че никога не сме били силни по национализъм, през последните години - само се напъваме и по родолюбие. Пък и върви завръщай някой жаден за знания и достойно заплащане младеж, с изтъркани лозунги от старите соцучебници. А имаме завидно минало. Имаме. И все на него лежим. Къде обаче е настоящето, да не говорим за бъдещето. На хартия всичко изглежда ясно, практиката обаче ни куца, въпреки купешката терминология и знаменателните напъни. Защото от край време сме го ударили само на констатации и голо пъчене. Та дори светлината на прожекторите вече не стига за всички кандидати за слава. Рано или късно, историята ще отсее еднодневките, лошото е, че никой не знае докога ще продължи това „рано или късно”. И кога най-после ще осъзнаем, че богатството на тази земя, не са нито златните съкровища на траките, нито руините на Перперикон, а ние – хората. Същите тези, които допуснахме да ни завладеят чалгата, дебелоочието, простотията и шуробаджанащината. Като че ли позабравили библейската максима за пророците, дето не само нямат шанс да провиждат в собственото си село, ами и ги напъждат, когато са неудобни. А пътищата божи, наистина са неведоми, но нашите човешки ги проправяме ние. Ако и донякъде да сме скъсали с божествените начала и повели. И въпреки, че така и не открихме светия Кивот, нека поне да не отваряме кутията на Пандора...
Галина ИВАНОВА