Преди две години художникът Цветан Колев спечели „Златният Езоп” в раздел „Живопис” на 18-то Международно биенале на хумора и сатирата в изкуствата. За последните двадесетина години той е единствения българин, лауреат на престижното отличие. За тазгодишното издание на Биеналето, Цецо подреди самостоятелна изложба в една от залите на Веселата къща. Няколко дни по-рано разговаряме с него за голямото изкуство и извечните житейски истини.
- Как подбра картините за тази изложба?
- В изложбата са включени всички 14 картини, които представих на моята защита за доцентурата. Нещата не са нови, а по-скоро - сборни, защото трябваше да покажа един извървян път. Затова и изложбата включва картини, рисувани през различните периоди в творчеството ми. Забелязала си, че нямам картина, в която „Пътят” да не присъства по един или друг повод. Изминавайки пътя, вървейки в мисловния и в житейския смисъл, тогава се ражда всичко. И не е важно да стигнеш. Важното е да го вървиш, до го преодолееш, да го усетиш. Важно е и как ще го вървиш. Не бързешката, не лутайки се, но все пак озръщайки се, бавно и полека… Много е важно да намериш своя вътрешен ритъм.
- Слава Богу, не си от художниците, чийто картини веднага си „казват” всичко. При теб нещата са толкова особени, многопластови и дълбоки, че винаги откривам по нещо ново. Вероятно, именно затова оставаш неразбран.
- Оставам неразбран, защото не се вписвам и някак си стоя настрани. Може би, защото съм живял в гората, във философския смисъл на думата. Харесвам модерното изкуство, но по една или друга причина ми е даден друг път и то точно в тази посока, в която творя. И няма как да изляза от своя си път. Там се чувствам себе си. Там съм се родил, пораснал, поживял и там ще извървя пътя.
- Често в картините си закодираш и писмени знаци и послания, но малцина знаят, че ти си авторът на някои от тези малки късчета споделена душевност…
- Ами да, творейки, мислейки нещо непрекъснато минава през теб и се опитваш да го хванеш. Не всичко се лови, но който умее го прави. И като го хванеш искаш някъде да го поставиш, да го видиш. Но за човек това е голямо нещастие – все се опитва нещо да хване и то все му се изплъзва. Все някакви химери гоним и накрая мирясваме.
- Вероятно затова картините ти излъчват някаква укротена тъга?
- Няма начин това, което ме заобикаля да не се отрази в картините ми. Не е умишлено, излъчвам си го. Голяма част от творчество ми е обърната назад - историята на едни, уж, вековечни стойности, които времето е изяло и може би оттам идва тъгата…
- Рядко рисуваш портрети, въпреки предизвикателството да „хванеш” човека и неговата сянка?
- Вероятно, защото изследвам не човека, а средата му. Макар че човекът е планета. Насочил съм се по-скоро към неговите следи, прояви, причините, за да бъде такъв. Това ми е по-интересно. Аз все го свързвам я със земя, я с пътя, я с къща, я той самият е нещо като къща. Но, като философия и като излъчване, не знам – може пък това да му е портретът, като го накачуля с неговите дертове, мераци…
- Не мога да не те попитам и за твоя афинитет към темата за смъртта. При нас, православните християни, тя заема едно много особено място.
- Всеки го е страх от смъртта. Не може човек така спокойно да говори за нея, защото като минеш този праг не знаеш какво е. Може би това е наказанието – да не знаем за какво става въпрос и да изпитваме страх пред неизвестното. Православието е мистично. Ние искаме Господ да дойде при нас, чакаме го. Докато прагматиците на Западна Европа се извисяват нагоре, искат те да отидат при него. С техните драми, с тая пищност, докато ние сме едни много скромни, уютни, духовни, дълбоки хора.
- Дали това ни прави по-силни?
- Това ни прави малко невписващи се в динамиката на заобикалящия ни свят. Не, че сме по-лоши, просто не можем да се включим в тоя ужасен поток, който е извън религията и всички духовни течения – цивилизацията. Тя няма нищо общо с духа и затова сме все едни такива изоставащи, не в духовно отношение, а в цивилизационните процеси.
Но аз винаги съм бил оптимист, защото много духовно има в нас и това ни държи. Инак - не можем да се понасяме, да търпим това, което ни заобикаля, но дълбоко в нас ядката си стои и тя ще ни спаси.
- В последните години толкова млади хора си тръгнаха омерзени от онова, което все не се случва у нас. Какво бъдеще ни чака като нация, като държава?
- Както светът в момента ни открива малко по малко, така и ние трябва да се открием - малко по малко. Сега, когато пътувам, откривам България. Това е най-невероятното място – на две педи земя, има толкова забележителности, че един живот не стига да ги видиш всички. Българинът трябва да открие България и себе си. Ей това му липсва на него. В момента той опознава другите и като ги опознае ще разбере, че тук му е мястото и ще започне обратния процес на завръщане. Убеден съм в това. Но то не става така бързо. Трябва много неща да се променят докато си заобичаме пак Българийката, и разберем какво представлява. Всъщност, този процес и сега си върви, но ние сме малко повече песимисти, може би и заради гюрултията по медиите. Като обикалям из страната, виждам много нови къщи, спретнати дворове и това ме радва…
- А, защо въпреки богатата си култура и душевност, все си оставаме малки на фона на останалите, не толкова древни култури и народи?
- Защото сме особени. Защото това, което го има в нас трябва да се показва, някой трябва да го посочи, да го хареса. И то се харесва, но ние не го знаем. От друга страна, рожбата на демокрацията е подтисничество на общото върху единичното, на посредственото върху божественото. И това е световен процес. Затова и вече няма такива гении, като Моцарт. Всичко обслужва средния човек - политиците го обслужват, парите го обслужват. Който разбира от изкуство, това не го тревожи изобщо, защото това не е света на изкуството, а на повседневието. Истинските, стойностни хора трябва да отсеят зърното от плявата. Аз не мисля много за тези процеси, те не ме вълнуват. Живея много затворено и оттам страда и творчеството ми като цяло. Затова то има нужда от едно претръскване. Прекалено затворено е и изглежда малко клони към самодейност в добрия смисъл на думата. Все пак, светът трябва да влезе малко в творчеството ми и в последно време това ми е задачата.
Галина ИВАНОВА