Вярвам, че сътворяването на тая книга е било много лесно, но и неимоверно трудно за автора й. Защото стотици са текстовете есета, импресии, публицистика, които щастливото перо на Петър Цокев е пръснало като капчици над океана от думи… Но как да подбереш само няколко десетки от тях, да им доведеш и някои съвсем нови, да ги поставиш една до друга, така че да звучат полифонично, да заблестят като многоцветна дъга над океана и да накарат стоящия на брега да протегне длан и да ги хване и задържи?!
Наистина не е лесно, но пък моят приятел никога не е избирал равните и лесни пътеки, без скалисти стръмнини. И сега, след толкова години, той, както винаги, е натопил перото си в кръвта на болката, и колкото и да е силна, написал е с това перо истината за живота ни. Истината за бедността и свободата, за Нахалника и Бездушния, за цената на Достойнството днес, за изгореното “богатство” на Клошаря, за властта и престъпността, за раната, която изстенва страшното видение за България, която “продължава да виси като паяк между Ориента и Европа”…
И все пак, и все пак, Петър Цокев е от малцината “наметнати с небе и вятър”, които знаят сладостта на ласката и милувката, които познават ония “светлини отвън” и “светлини отвътре”, той е от неостаряващите романтици, които правят възможно само от няколко реда да усетим нежната им привързаност и признателност към най-близките, които могат да превърнат простичкия ритуал на едно сутрешно кафе в неоценимо богатство, които се питат с предварителна убеденост: “А има ли на този свят нещо по-неизтребимо от мечтата?”
Вера ХРИСТОВА