Разговорите ми с него започваха с любопитство и завършваха със съжаление: още на момента съзнавах, че сладката му приказка иде отдалече, от един свят, за който той може да ми разказва безкрай. Един свят, който сме изгубили. А познаването на този свят е богатството, което отминаваме преди да е светнала неговата скъпоценност под клепачите ни.
“Хубаво ме виж, каза ми веднъж, хубаво ме гледай, ей това са те, куманите! Така са изглеждали!” Гледах синьото в очите му и си спомнних, че това синьо видях като дигнах очи към небето над Куманите при единствената ми среща с това село.
“Господ си знае работата!”, така се казва за случай като неговия. Защото го е събрал с известна жена – Здравка, учителката, дъщерята на Мария Цанева-Илийчева, оставила безценен документ – спомените на баща си, зографа Цаньо Захариев за въстанието в Трявна. “Събрани и наредени” от нея, тези спомени на верния другар на Васил Левски са извор за историците и гордост за внучката Здравка Станчева и нейните потомци. Станчо Станчев се е сродил със славен род, но и самият той е от чутовен род. Потомък е на дядо Тачо Обрешков, марангозина, калфа при големия майстор Иван Давдата - учител на самия Кольо Фичето. В къщата на Станчо Станчев на видно място е скулптираната от дърво глава на майка му Васила. Васила Тачева, по мъж Дабкова, народната певица, лечителка и “безстрашна куманка”, както сам той я нарича. На нейно име е кръстена дъщерята – Веселина. Тя пък кръсти сина си Станислав – на името на баща си, после идва нейната внучка. Че как може да се казва тя? Е, не е Веселина или Васила, но е още по-хубаво – Василена. А и момичето си върви с името – хубост, дето огрява всичко вкъщи. Гледам нея, гледам и окачения на стената огромен портрет на Вангели, любимата жена, “деткото” на Цаньо Захариев и не мога да кажа коя е по-прекрасна.
КАК СТАНАХ РЕЗБАР,
така е озаглавил една малка част от голямото си писмено наследство Станчо Станчев. “Като завърших трети прогимназиален клас в тревненското училище, отидох в Столарското училище в Трявна”, разказва той. Там учил резбарство при Петър Дамянов, резбаря, бащата на големия български поет Дамян Дамянов. Който познава, както се казва, малко от малко, учителя-резбар Станчо Станчев, знае, че той милееше за музея и музейните ценности. От този артистичен учител Петър Дамянов и от директора на училището Гъдю Кашев, той приема заръката, която се превръща в склонност, а скоро и в страст – да събира образци, да изучава това изкуство – резбата, да преосмисля и претворява традицията. Тогава той усеща в себе си готовност сам да композира и изпълнява резбена украса по домашните мебели, пана, домашните иконостаси, да създава собствени проекти по модели от Даскаловата къща. Целта на това училище – да проучва тревненската школа, да обучава младежи, които да продължат традицията, като създават мебели в народен стил за домоуредбата на българина, тази цел става и негова цел. Така възприема той и награждаването си за отличие при завършването на училището – комплект резбарски длета. Разбрали са неговите учители, които той благославяше, че дървоскулптурата е неговата дарба, енергия и посвещение и затова по тяхна препоръка той отива в Орхание /после Ботевград/ да специализира при големите художници скулптори и дървоскулптори Иван Крачунов и Никола Димитров. Как е специализирал? Знаем само резултата – завършва отново с отличен успех през 1926-1927 година.
Така, само на 20 години, младият резбар Станчо Станчев вече е учител по фигурално резбарство в курорта Долна Баня, Софийско, където бил 15 години с прекъсване. С малко хора е споделял, че толкова млад вече е участвал в обща изложба на всички училища с този профил в страната през 1932 г., заслужил одобрението на най-добрия в България по онова време художник-резбар Петър Кънчев, майстор на резбата в две царски резиденции и кметски канцеларии, в много църкви и манастири… Като
“АРТИСТ – ДЪРВОСКУЛПТОР”
Станчо Станчев е участвал в изложение в град Бари, Италия с фигурална композиция върху мастилница “Повикът”. Имал възможност да опознае и друга голяма школа в изкуството – Самоковската, по време когато е бил там за две години учител. После, в Батак, в столарорезбарско училище създава музейна сбирка от много характерни за този край мусандри /долапи в стената за дрехи или за къщни потреби/.
И ето го вече в Трявна. От 1946 година. Цели 48 години той е неразделна част от художествения живот на Трявна. Естествено е да се занимава с музейната сбирка в училището, откъдето тръгва и създаването на музея в Трявна.
Ако трябва да се изследва връзката на днешното художествено училище /вече гимназия/ с музея на Трявна, то следата несъмнено води и до часовете по рисуване на художника резбар Станчо Станчев. И макар че имал часове специално по стилознание и рисуване, той никога не пропускал да говори за тревненската художествена школа. Заедно с ръководството на училището, стимулирал онези ученици, които ходели и по селата, събирали и предавали в музейната сбирка прекрасни образци на резба от старите майстори или редки предмети на бита. Учениците му, много от които станаха после студенти, а някои и професори в дърворезбата, го помнят и тачат и за дарбите му, и за човещината му, и за сладкодумието му, и за насърчението и куража, които им е давал… А познанията му за старите майстори? Та той можеше с часове да говори за Иван Давдата “Червения” /щото се лютял, давел и почервенявал при горещи спорове/, как той и дядо му Тачо се обзалагали не само чии волове са по-нахранени, но и чия църква мост или чешма, е “по-накитена”… Може да ти обяснява като каква е тази техника “алчия”, която Станьо Марангозина, вуйчо на Кольо Фичето, усвоил от Иван Бочуковеца, според него, и как тази техника /смесване на винервайс с безир/ позволявала да се изваят до съвършенство не само палметовите и акантови листа, но и преплетените в борба фигури на лъва и змията – символ на жадуваната свобода. Висок релеф, динамична пластика и ажурна резба в неговите уста не са само теоретични понятия и урочни термини, а изстрадани с ръце и сърце конкретни композиции. Но ставаше дума за неговите проучвания. Той има, според собствените му сведения, публикувани очерци за Иван Давдата, Станьо Марангозина, Иван Бочуковеца, Митьо Куманеца. А в малкото останали запазени записки има още проучвания за Кольо Фичето, за “срещата” на големите майстори в църквата “Свети Никола” във Велико Търново, за Цончовския род строители от село Кумани, за рода на дели Славкоуларите пак от село Кумани, очерк за Добри Попзлатев и Златю Попйонков. Биографичния очерк за
НЕПОКОРНАТА КУМАНКА
майка му, Васила, която се омъжила на 16 години за Дабко Станев, е много живописен разказ. Тя била толкова хубава и работлива, макар и своенравна и горда, че даже свекърът й – много серт човек я одобрявал. “Сатъра”, както го наричали, не я погълчавал, че тя и мъжете засрамвала с работата си. Станчо, четвъртото й дете, бил отдавна очакван – “желана мъжка рожба”, че й омръзнало три пъти все момичета да ражда. “Гледала ме като писано яйце”, пише в спомените си Станчо Станчев – кожи, коприна, атлазено юрганче… Сукал три години. И понеже, големичек вече, малко се срамувал от това, викал на майка си: “Нещо ми се е закачило на зъбчето, дай ми да сукна”. Бил на четири и половина години, когато видял за последен път баща си – загинал от холера във войната, при Димотика. Настава голям глад и немотия. Вуйчовците му настояват той да спре да учи след ІV отделение и да стане чирак при тях – строители, но майка му отказва: “Един син имам и искам да го уча!”. По стечение на обстоятелствата семейството остава без изградената с тежък труд собствена къща и без наследство. За тази рана в душата на майка си Станчо Станчев не обича да говори. Но го е записал, да се знае защо майка му мразила селските чорбаджии до гроб. А той писмено обяснява на потомците си как майка му обичала учените хора. Пристигне ли нова учителка, тя отива на Царева ливада да я посрещне, взема багажа й на гръб и я довежда на село. Купила на първолака си буквар, но купила и за себе си – покрай детето си се научила да чете и пише. “По-хубаво от мене пишеше”, спомня си той. А умеела още да преде и тъче, с изискан вкус изработвала, пешкири, възглавници, покривки, кенарено платно, черги, все “ръчни художествени работи”. От нея искали “модел”, за тези хубости, лек за болките си, песен за душата си… Той завършва прогимназия благодарение на майка си и на своя благодетел и учител Добри Попзлатев.
Интерес представляват и такива изследвания на Станчо Станчев като “Резбарството в България”, като отбелязва цели родове майстори: Армянковските, Бочуковските, Ошанските, Куманските, и прави извода, че през XІІІ – XІV в. резбарското изкуство у нас било “на голяма висота; “Манка в творчеството на Иван Бочуковеца”; “Село Пещерите – Генчевци”; “Вдовишки клетви” и др.
Има неща, които не се променят. Такива са двете дървени плочи, с издълбани на тях паметни думи за паметни събития и личности по Априлското въстание, окачени на външната порта и на стената на къщата, която днес не се отличава от много други. Непроменени са останали вкъщи и портрета на Васил Левски и снимката на четирима от въстаниците: Петко Отвъденеца, Цаню Захариев, Цаню Д. Стойчев и Васил Михалев с въстанически дрехи, калпаци и пушки, в двора на Ц. Захариев, но след Освобождението. Непроменени са останали и част от големия брой малки пластики на Станчо Станчев – елени, сърни, козички, мечки, лъвове, слонове, интересни човешки фигури – опълченец, скиор, талерки с флорални мотиви… Но най-важното в тая къща – художникът-стопанин се е променял. Променял е отношението си към материала, с който работи, променял е стила си на работа. Най-ярко това си личи от последните му работи: “Изворът на Белоногата” – барелефна дървопластика, с която участва в изложбата по случай 1300 години България. Тя ревностно се пази в дома му и показва вече не декоративност, или стремеж към приложност на изкуството, а едно експресивно рязане на дървото, за да се постигне психологическа изразителност. /Така е и в недовършената пластика “Ралица”, оставена със заръката да бъде продължена от внука му/. Това го е предал и на своите ученици, някои от които като Кънчо Цанев и Антон Дончев, вече професори, създадоха шедьоври и показаха пътя за съвременно претворяване на традицията. Затова, в тържествения час, когато ги обявиха за почетни граждани на Трявна те отдадоха заслужена почит и към него, своя учител Станчо Станчев.
Още дълго разгръщам нетърпеливо изписаните страници и го виждам как ми разказва всичко така, сякаш държи в ръцете си всяка дума, оглежда я с любов от всички страни и ми я подава като дар от синьото небе над Кумани.
Вера ХРИСТОВА