Не бях се замисляла сериозно над сериозната за мнозина „хамлетова дилема” – „да пуша или да не пуша?”, защото не в това беше въпроса. Пропуших от раз. И пак от раз ги спрях. Нямах особени терзания в началото. Не ги открих и в края, когато загасих последната си цигара. Въпреки че, тогава не знаех, че е последна. А, дали ако знаех щеше да е последна? Едва ли. Така се бях сраснала с навика, че „кучето на Павлов” бе жалък аматьор в сравнение с хладната ми и методичната страст към порока. Дотолкова му се бях посветила, че това бе най-вкусното усещане в моя живот. Не можех да си представя разговор, среща, интервю, купон, дори тишина без цигара. А и нямаше как да разбера колко съм вътре, докато не минах от другата страна...
Немислимо, дори болезнено беше да си помисля света без тютюнев дим, много по-лесно бе да си представя по Джонленъновски как „всички хора си споделят този свят”…
И до днес нямам отговор на въпроса – как един заклет непушач се превърна в адепт на цигарите. Вероятно, „изтъркано” съм решила, че тютюневия дим ще облекчи част от проблемите, които ме съпътстваха в работата и живота. Днес знам, че те не бяха кой знае колко кардинални, че да си заслужават изпитанието. Знам и това, че цигарите не са решение на нито една житейска ситуация. Трябваха ми около 10 години по кутия-кутия и половина на ден, за да стигна до този „дълбокомислен” извод. В интерес на истината, един-два пъти захвърлях навика за по две седмици и после му се отдавах отново. Винаги намирах причина, която отчасти приспиваше гузната ми съвест. Странното е, че по принцип съм голям инат и до последно си блъскам главата в стената. Но по отношение на цигарите, винаги бях аут. Още на първия рунд. Миражът, наречен „цигарата на спокойствието” винаги ми действаше хипнотизиращо. Колкото и да бях зле, моята димяща нирвана винаги ме чакаше на хоризонта. Глупости. На хоризонта бе само пълният с угарки пепелник. Идеалният декор на щастието, кацнало на върха на цигарата. Истината е, че дотолкова бях втънала в навика, че не можех да напиша и ред без вдъхновението на тютюна. В кратките мигове на „просветление”, цялата тази цигарена еуфория стоеше гротескно на фона на жалките ми опити за трезвеност. После всичко си идваше на мястото и придобиваше старата, добре позната форма, която се обезсмисляше откъм съдържание, ако не получеше бързо поредната доза…
Разбира се, нещата не бяха чак толкова патетични. Но усещанията, навиците, смислите си бяха същите. Както и Хамлетовата дилема, която все отлагах „за утре”. То така и не дойде. Или поне, не толкова скоро. Дори, когато дробовете ми се раздираха от пневмоничната кашлица, не спирах да мечтая за моята тютюнева нирвана. И в момента, в който се освободих от хриповете – отново се отдадох на навика. Странният, блудкав вкус на първата цигара, който никак не ми се нравеше, бързо отстъпи място на познатото чувство за сигурност. Беше ми гузно, но не чак толкова. А очевидно и „кучето на Павлов” не беше умряло, а и нямаше никакво намерение да умира. Или поне, не още…
Така или иначе, отново вдигнаха цените. Моя любим навик скочи на 3.50 лева кутията. Примирих се. Въпреки, че всеки ден мълчаливо пресмятах чифтовете обувки, които изпушвах на година. Защо ли избрах за мерна единица точно обувките? Така и не открих отговор и на тоя въпрос. Разбира се, опитах да намаля количеството, после и качеството, накрая - вбесена от опитите на управляващите да ми отнемат и тази нирвана, взех да се възнаграждавам с луксозни марки на всяка заплата. След това се псувах за безумието и така, като че ли - вечно. Хамлетовата дилема още ме преследваше, но с течение на времето си бях изработила нехамлетовски отговор, който буквално режеше със своята категоричност - „не ми пука” или „каквото дойде”. Самонавивах се, че страстта ми към цигарите е удоволствие и, че сред малцинството на усещанията с подобен заряд в този живот, не бива да се терзая от подобни дилеми. Неусетно обаче, въпросното удоволствие взе да се измерва с по две кутии на ден. И цялата палитра от човешки емоции започна да се побира в препълнения с фасове пепелник: еуфория-цигара; тъга-цигара; щастие-цигара; разочарование-цигара; любов-цигара и т.н. И тогава се случи чудото. Как? Така и не разбрах. И до ден-днешен не знам. Просто се озовах с апарат за мерене на кръвно на ръката и рецепта с някакви хапчета, сред поредното яко препушване. Нищо особено. Така и не ги пих. Но за първи път, не помислих и за цигарената нирвана. Беше 7 април 2009 г. Оказа се по-лесно, отколкото си мислех. С изключение на първия месец, когато здраво се друсах от нерви, учудващо – без да ми се пуши неистово. И оттогава – досега нямам и спомен или копнеж по онази завладяваща нирвана. Дори успях да си върна забравения вкус на кафето. Спомних си и какво правех с ръцете си, докато не пушех. Хубавото е и, че отново пиша, без цигарената си муза. И удоволствието си е удоволствие, мъката – мъка, щастието – щастие, любовта – любов - без „защитния” похлупак от тютюнев дим. Оказа се, че навикът може да бъде преодолян. И, че мисията е възможна. Стига да не си я поставиш за цел с обозрими срокове, табута и очаквания. Достатъчно е да приемеш цигарите като етап от живота си, който можеш да прекрачиш по пътя към щастието.
Галина ИВАНОВА