Йордан Ефтимов е преподавател по Теория на литературата в Нов Български университет. Автор е на 5 стихосбирки и на научно-популярните книги “Антична литература за” IX клас и “Модернизъм” за X клас. Модератор на литературното кафене “Хеликон”, автор и водещ на радиопредавания за книги.
Разговаряме в Трявна – Данчо Ефтимов обича да идва в града на своята съпруга Андреана, дъщеря на многоуважаваната д-р Бъзева.
- Известно е, че имате впечатления от книжната продукция и книжния оборот в България, при условията на криза и засилващ се стоков характер на тези дейности. Какви са най-общо впечатленията ви?
- Целият годишен оборот на сладоледената индустрия у нас е малко по-голям от целия годишен оборот на книгите, включително учебници и всевъзможни помагала, за които е съмнително да бъдат наречени книги. Например, една от най-продаваните книги за миналата година бе един картинен англо-български речник за деца – малка книжка в голям формат с рисунки. Само в “Хеликон”, само през септември, бяха продадени девет хиляди бройки. И това влиза в общия брой продадени книги. Преди две-три години ми бяха направили списък с най-продаваните книги у нас за годината. Списъкът се оглавяваше от артикул, наречен ”Новогодишни късмети за баница” – изрязваш си готовите късметчета и ги слагаш в баницата. Всичко това прави около 60 милиона лева годишен оборот. А в Хърватия например, като се има предвид, че е по население два пъти по-малка от България, книги се купуват 8 пъти повече. Общо по света има упадък на книжната култура.
- Напоследък по телевизията избуя жанра “Реалити шоу”. Не мислите ли, че този жанр навлиза и в литературата , например книгите със съмнителна документалност за мафиотските среди?
- Напълно съм съгласен с това. Какво е общото между тях? В телевизията ти създават илюзията, че всичко се развива пред очите ти, докато то е изцяло режисирано. В книгите, прочетох няколко книги на Георги Стоев, той сега има на пазара 11 книги, липсва документална сила. Дати не се споменават, сезони – рядко, имената са истински, но повечето са на покойници… И това, което се казва в тях е толкова обобщено и клиширано…
- Каква е причината да се харчат тия книги? Какво според Вас търсят в тях – повече информация за тези среди, или гъделичкане на пикантерийно любопитство.
- Според мен има няколко причини. Първо, хората смятат, че нашият свят зависи изцяло от мутрите. Обикновеният българин няма да си признае, но е така, той се възхищава от тези хора, доколкото те са способни и на безразсъдни постъпки, позволяват си непозволени неща, жестоки са, но и склонни на благодеяния, заможни са, а ценностната система на средния българин се опира на материалните блага и тяхното постигане.
- Това ли е героят на нашето време и нашата литература?
- Българската литература, според мен, още не е излязла от чувството за криза, бих казал дори, колапс.
- Колапс, който настъпи кога? И в какво се изразява?
- Колапсът е в самата неспособност на писателите да намират значими теми и значими герои. Не успяват някак си да се ориентират. Трудно ще посоча доказателство, защото книгите са в малък тираж, с малка популярност. Но мога да посоча българското кино. То се занимава почти само с тези мутри, но не успява да ни разкаже защо са се появили тези хора, каква е тяхната мотивация, още повече защо се говори за тях. В България има много бедни хора, които живеят по начин отпреди 200 години, с тогавашния морал и нрави, но те отсъстват от киното. Градските хора са също различни типове. Свеждането на литературата и киното до една-две теми е наистина жалко. Има изключения, разбира се. Аз например, съм много доволен от последния роман на Михаил Вешим “Английският съсед”. Хумористична форма, но реално и съвременно. Или романът на Алек Попов”Черната кутия”- как чужденците в България гледат на нас и как ние гледаме на тях, разказа за българските емигранти… Успял е да улови целият този културен шок от новото място, новите хора, новата култура.
- Универсализирането и профанирането на българската литература днес не е ли в резултат на глобализацията?
- Не съм съвсем съгласен. Интересът към литературата, не само художествената, намаля, след като падна идеологическата й мисия през времето на социализма. Изключително добрите автори от 60-те години от Хайтов до Васил Попов, изпълняваха някаква идеологическа поръчка. Това, което един грамотен съвременен критик би могъл да каже е, че не бива да приемаме добрият писател като задължително морален. Мога да изброя писатели, които са изключителни циници и дори мизантропи, но са майстори на словото. Йосиф Петров е добър човек, страдал в лагера в Белене, но поезията му е даскалско-възрожденска.
- Има ли, според вас, българската литература своя специфика и трябва ли да бъде запазена?
- Проф. Енчо Мутафов написа през последните години няколко книги за българската мяра.Той смята, че има някакви исконно български книги, които наистина са изключителни постижения като “Факийско предание”, “Записки по българските въстания”. Не съм съгласен с него, защото в тях има много влияние от европейски автори. Има наистина традиции, подходи… Но те не са тотално уникални. Със сигурност в съвременната българска литература липсват морални дилеми. Хората и в литературата, и в киното са или добри, или лоши. Нашата литература не ни дава такива ситуации, в които да се видим колко сме противоречиви. Романът на Коруджиев за Сашо Сладура е много схематичен. А в руския филм “Островът”, един човек, извършил престъпление, после цял живот изкупва вината си като прави добри чудеса на хората. Като говорим за българска мяра и традиция, трябва да си задаваме въпроси, да обсъждаме. Казваме, например, че романът “Под игото” е добър. Защо? Може да се обясни. Аз например, харесвам стихотворението “Аз съм българче” и веднага мога да кажа една от причините - защото има анжабман – пренос на стиха на долния ред. Хитринка. Хубава.
- Зная, че сте много радикален във възгледите си за най-новата българска литература Кажете откровено, кои от старите автори трябва да излязат от учебниците, според Вас и кои нови да влязат?
- Мисля, че трябва да се търсят такива творби, които да са по-близо до учениците, особено в по-долните класове. Много от българската класика е тематично чуждо на учениците. Това трябва да се признае. Има прекалено сложна информация, прекалено сложно написана. Разбира се, трябва да се изисква определена степен усилие, да се търсят съвременни автори като Кристин Димитрова, Палми Ранчев, Емил Андреев, да се търсят съвременни теми. Например темата за Столицата и провинцията, за завистта на провинциалния човек и високомерието на столичния.
- Как може да се стимулира вкусът на българина към хубавата книга?
- Бавно ще стане връщането към българската книга и българския театър. Има едно мнение, с което съм съгласен, че Холивуд е възпитателят не само на американците, но и на света. За книгите трябва да се говори по същество. Н много от журналистите са просто боси. Опростенческо, вулгарно и глупаво е да се смята, че заплатата на учителя е факторът за престижа му. Тя е само един от факторите. Децата не искат да четат, защото не им даваме добри примери. Днес много от родителите са съгласни с детето си, когато им каже, че учителят не е прав и тръгват на разправа с него. Освен това смятам, че високата наука е едно нещо, а училището – друго. Текстове на професори, които аз много уважавам, са неприложими в училище. И обратното - текстове, които са напълно приложими, от научна гледна точка издишат. Например Светлозар Игов – неговата История на българската литература мен никак не ме удовлетворява. А е доста четивна. А в “Хрониките “ си Стефан Цанев паразитира върху идеята за демитологизирането.Четивен, атрактивен стил, но визията за българската история, която той представя, е просто невярна.
- През 1965 г. наше литературно издание препечата неизвестно до тогава инвтервю на Дора Габе от 1931 г. в чешката преса. Там тя зявява: “Ние имаме всички литературни направления”. Това си спомних, когато прочетох Вашата студия за Йовковият Индже и Гърбушкото там. Какво ви привлече в този стилов експеримент на Йовков?
- Едно от нещата, които за мен бе важно да анализирам и то не може да се отрече е, че той е също толкова авантюрен, колкото да речем Емилио Салгари или Юго, т.е., той е свързан с тая литературна действителност. С него се случват неща като Сандокан или Черния корсар… Но това е тема за друг разговор.
Интервю
Вера ХРИСТОВА