Поредното ни интервю в поредицата за бизнеса в ситуация на криза е със собствениците на СД „КИС” Костадин Денчев и Иван Събев, които преди 20 години решават да обединят усилия и стартират собствен бизнес, първоначално в сферата на хлебопроизводството. По-късно откриват собствен магазин за хранителни стоки и ресторант в центъра на Трявна, а след това и два магазина за строителни материали. Бизнесът им е доста разнороден, но по думите им, именно това ги държи „над водата”, защото е имало и моменти, в които хлебопроизводството не върви добре. А дали това ги крепи и днес, в условията на криза, кои са най-големите им проблеми и правилата за успешен бизнес, ще се опитаме да разберем в хода на разговора ни с двамата съдружници в СД „КИС”.
- Разкажете ни накратко историята на Вашия бизнес?
Костадин Денчев: Преди да стартираме нашия общ бизнес работих във фирма „Беки” като хлебар. В един момент реших, че вече имам опита и стажа да започна собствен бизнес, тъй като обичах занаята. Но ми трябваше сигурен партньор, защото не можех да се справя сам. Приятели имах много, но истинските бяха малко. Един от тях беше Иван и затова именно на него предложих да правим общ бизнес. През ноември 1992 г. започнахме да развиваме дейност под името ЕТ „Събев”. Наехме фурната в Станчов хан, ремонтирахме я, защото не беше палена над 30 години. Тогава много ни помогна майстор хлебарят Иван Пометков. Както вече споменах, бях работил във фурната на ф. „Беки”, но тя беше малка, за около стотина хляба, а нашата събираше 220... В началото беше доста тежко и дори в един момент се чудехме дали да продължим да се занимаваме с този бизнес. Разходите за опалването на пещта бяха много големи... Няма да забравя първия си работен ден. Бях отишъл малко по-рано и, когато бай Иван дойде отвори пеща и ми каза: „Днес няма да работим”. Попитах го защо, а той ми обясни, че пещта не е опалена и ми заръча да отида на следващия ден да я опаля на дърва. Последвах съвета му, извадихме и първия хляб и постепенно нещата потръгнаха. В началото работихме само в понеделник, сряда и петък, а нашите клиенти бяха хората от селата. После хлябът, който произвеждахме доби популярност и започнахме да работим от понеделник до събота. За Великден правехме козунак и козуначени кифлички. Помня, че Иван ходи да купува вата да „завием” фурната, посипахме я с пясък и тя започна да дава икономия. В неделя ходех да я опалвам на дърва, а Иван продаваше хляба директно по къщите на хората. Често ходехме да събираме паднала дървесна маса в гората, всъщност това ни беше почивката. При едно от тези излизания жестоко си срязах крака и Иван трябваше сам да се оправя с фурната, наложи му се бързо да навлезе в занаята. По едно време решихме да наемем и обучим работници и да си разпределим смените, защото беше доста уморително, работехме по 18 часа в денонощието и всичко си правехме сами, дори ремонтите. Имахме планове да купим фурната, да я ремонтираме основно, бяхме решили да инвестираме парите си в селото... Предложението ни беше разгледано на сесия на тогавашния Общински съвет и не ни достигна един глас да купим фурната. Но така стана по-добре, пък човек като губи нещо не знае какво печели. Така през август 1995 г. се преместихме в столовата на ДАП-а в Трявна. Преди това трябваше да купим нова пекарна или да вземем някоя втора употреба. Стигнахме до Пелово и шефът на някогашното предприятие „Пелмаж” ни даде една на лизинг. По онова време този начин на търговия не беше познат у нас. Но понеже с Иван сме бивши футболисти, играли сме срещу отбора на този човек и го познавахме лично, успяхме да се сдобием с пекарна на нафта. Изплащахме я 3-4 години, но за жалост тя се счупи преди да успеем да я изплатим...
Иван Събев: Наистина в началото беше много трудно, но постепенно нещата потръгнаха. Помня, че точно бяхме стартирали и през март падна доста сняг, преспите в Станчовханско достигаха до 1.20 м. Машините не успяваха да почистят пътищата по Престой. Как съм стигал до фурната по нощите и аз не знам, а трябваше да мина през Бахреците да взема и Костадин, тогава нямаше и мобилни телефони... страшна работа.
...

Повече – четете в брой 27 на «Тревненска седмица».