Когато бях малка, често гостувах на село при баба и дядо. Спомням си, че много обичах да разглеждам една малка книжка с портретите на войводите. Запомних ликовете и имената им и се опитвах по детски да си обясня подвига и саможертвата им. Разбирах и усещах, че са високо, недостижимо високо от нас, днешните. Още тогава, като че ли за първи път, осъзнах значението на думите „вяра”, „героизъм”, „патриотизъм”, „Родина”. От другата си баба научих песента за Хаджи Димитър, стихотворението „Обесването на Васил Левски”... Бяха други времена.
Затова и до днес изпитвам носталгия по детството, най-вече заради духовните ценности и любовта, верността и предаността към корените, които нямаше нужда да бъдат афиширани, а съвсем естествено се предаваха от поколение на поколение. Вероятно, днес може да прозвучи банално, но наистина бяхме закърмени с родолюбие. И макар и по задължение, свикнали да маршируваме под строй за този или онзи празник, когато трябваше да отдадем почит пред подвига на Левски, Ботев, Ангел Кънчев, годишнината от Априлското въстание, Шипченската епопея и т.н., винаги с чисти сърца и респект скланяхме глави пред паметта на героите. И това не беше поза. Днес, нещата изглеждат различно, не защото сме забравили националните си светини, а защото все по-малко вярваме в тях. И все по рядко се питаме защо губим вярата си в тях. И все по-трудно намираме отговора…

(повече четете в бр. 35/06.11.2013 г. на в. „Тревненска седмица”)