Това казва 42-годишният Румен Димитров, а поводът е бъдещата му работа с хора с увреждания. От следващата година той ще бъде психолог към Центъра за социална интеграция и рехабилитация в Трявна. Наскоро Румен завърши „Психология” във Великотърновския университет, в момента учи магистратура. Новата му работа ще бъде предимно с хора с увреждания. Особеното е, че той е „един от тях”, тъй като е незрящ. Опитахме се да разберем какво се крие зад всичко това.
- Какво очакваш от новата си работа?
- Очаквам да не е просто формално разкриване на работно място за човек с увреждания, а наистина да бъда полезен. За мен това е знак на доверие от страна на ръководителя на ЦСРИ Доника Балабанова, и смятам да го оправдая. Мисля, че имам необходимия потенциал, и смятам да го реализирам. Така ще се разшири дейността на ЦСРИ, за да сме по-полезни на хората с увреждания. Надявам се да намеря един добър, амбициозен и сплотен екип, и да сме си взаимно полезни.
- В момента учиш магистратура, какви са амбициите ти след това? Например, собствен кабинет?
- При магистратурата се учи по същия начин, но ще ми донесе повече знания и опит, защото при бакалавърската степен нямаше никаква практика, а сега са предвидени такива часове. Специалността ми е „Социална психология”, и ще мога да приложа наученото в новата ми работа, тъй като е в същата сфера. Първите ми амбиции и мечти, когато започнах да следвам, бяха един ден да бъда достатъчно подготвен, за да имам частна практика. Това обаче би било трудно приложимо, особено в малък град като Трявна. Имам предвид, че услугата не се финансира от здравната каса, и хората трябва да заделят средства за посещение при психолог. После разкриха центъра, и първите ми впечатления са, че ще имам условия за реализация там.
- Ти имаш доста добри постижения в университета?
- Да, завърших с пълна шестица, дори съм първи в приема за магистратура. Това става наистина с много учене, защото някои казват: „изпитите му се дават, защото е незрящ”. Те обаче пропускат, че изпити се „дават” с тройка, а не с шестица. Още повече, че при всеки преподавател съм се явявал лично.
- По какъв начин се подготвяш за изпити?
- С аудиокасети, също и чрез „говореща” компютърна програма – зависи на какъв носител е съответната информация. Колеги ми помагат, като ми правят аудиозаписи на учебниците.
- А браиловото писмо?
- Пиша лесно на него, чета по-трудно, но това вече се смята за остарял метод за комуникация. „Говорещата” програма е най-добрият вариант, чрез нея аз мога почти всичко, което един зрящ човек прави с компютъра. Ползвам електронна поща, скайп, сърфирам в интернет, мога да чета книги.
- Дава ли университетът възможности за обучение на хора като теб?
- Лекциите и учебниците ми ги прехвърлят колеги, и ползвам същите източници. През всичките тези години съм имал пълно разбиране от страна на преподавателите. Сега всички изпити са писмени, но специално за мен се отделя време за устни изпити.
- Предполагам, че това ти коства много усилия...
- Като на всички останали. Аз съм задочник, ходя на лекции по 20 дни всеки семестър, после се явявам на изпити заедно с останалите колеги.
- Коя дисциплина от психологията ти е най-интересна?
- До сега най-интересна ми е била клиничната психология, дори първоначалното ми желание бе да запиша магистратура. За мен обаче това щеше да предизвика доста затруднения, и прецених, че социалната психология е по-приложима за моите възможности.
- А имаш ли желание да работиш с хора с увреждания?
- Да, още повече, че аз съм един от тях, и съм запознат с проблемите.
- Гледаш на себе си като на човек с увреждане?
- Не „гледам”, да си призная (усмихва се)... Не смятам, че това те прави с нещо по-лош, или некомпетентен. Теоретично погледнато, аз съм си човек с увреждане. Като състояние на духа обаче не се чувствам така. Не виждам от 8 години. Изключвам първите една – две, които бяха по-скоро период на преосмисляне и ретроспекция, интроспекция... След това, като си набелязах целите и осъзнах какъв е смисълът на живота ми занапред – смело мога да кажа, че не съм се чувствал като човек с увреждане. Още повече, че през това време съм постигнал неща, които бих постигнал и като зрящ.
- Психологията, или това, което учиш, помага ли ти лично на теб?
- Да, особено в началото, когато най-много се нуждаех от подкрепа. Имам предвид не само от близките, а и аз самият да мога да осъзная какво точно ми трябва занапред. Психологията ми повлия изключително много. Най-трудно ми беше с кандидат-студентския изпит по история, имах 2-3 месеца за подготовка, учех денем и нощем. Вече знаех, че правя нещо за бъдещето си, и тази амбиция и упоритост ми помогнаха. Самото следване пък се отрази положително откъм интеграцията ми в обществото, общувам с млади и интелигентни хора, а средата е изключително важна за един човек с увреждане. Наученото също ми помогна. А вече мога да започна и работа.
- Наученото промени ли те с нещо?
- Да, направи ме по-толерантен и коректен, научих се да избягвам да навлизам в личното пространство на другия, и да пазя своето собствено. Научих се на повече търпимост и уважение към другия.
- Вече като професионален психолог, чуждите проблеми няма ли да се явят допълнително бреме за теб?
- Това се вече рискове на професията. Има препоръки, които психолозите трябва да спазват за „снемане на напрежението”.
- А какво те провокира да учиш психология?
- Детската ми мечта беше да уча право. Когато взех решение да продължа образованието си, след като бях загубил зрението си, правото също беше сред възможните варианти. Психологията ми изглеждаше по-загадъчна, дори мистериозна, и в крайна сметка реших, че ще е по-голямо предизвикателство да се спра на нея.
- Да кажем нещо и за заниманията ти преди това?
- Завършил съм военно-морско училище в Бургас, специалност „Корабни двигатели”. Работил съм за по около 4 години в бившето предприятие „Океански риболов” и в тревненската отоплителна централа „Бедек”, после дълги години по корабите към българския морски флот във Варна.
- Какво те мотивира да продължиш напред, когато загуби зрението си?
- За себе си мога да кажа, че винаги се стремя да търся нещо ново, някаква самоактуализация, или саморазвитие и самоусъвършенстване. Точно това ми дава самочувствие, и по някакъв начин е свързано и с психическото ми равновесие. Следването, живота с куче-водач, започването на работа... – това са предизвикателства, „стъпала” в развитието ми, които ме поддържат в кондиция. Така се чувствам полезен и за себе си, и за близките, а оттук нататък – и за обществото.
- Повече от година си с куче-водач, лабрадорът Валтава?
- Валтава промени живота ми изключително много. Тя поддържа именно чувството ми за автономност. Никой друг не може да ми даде тази независимост и самостоятелност. За един незрящ човек начините за придвижване са или чрез друг човек, или чрез белия бастун, или чрез куче-водач. Последният вариант дава много повече възможности, и най-вече безопасност. Почти нямам ограничения за местата, които посещавам – ходим до кварталния магазин и аптеката, на разходка в парка.
- А до Велико Търново?
- Водил съм я, но с други хора. Има една специфика, че когато я науча на даден маршрут, той трябва да се поддържа, и няма смисъл да я обременявам с места, където не ходя толкова често. До Търново пътувам сам с влака, а близки хора ме изпращат и посрещат. За качването и слизането вече имам изградени навици.
- Толерантни ли са хората към теб?
- Приятно съм изненадан от отношението на хората, специално за Трявна. Никога не съм имал по-сериозни конфликти. Дори когато, макар и рядко, съм имал затруднение за придвижване с кучето, се е оказвало, че човек от страни ни е наблюдавал, и ни е предлагал помощ.
- Има ли нещо, което искаш да кажеш на хората?
- Не искам поведението ми да е натрапчиво спрямо тях. Единственото, за което бих помолил, е да не ме спират по време на маршрут, защото кучето губи концентрация, и придвижването ни се затруднява. Вече сме усвоили пет маршрута, а последният е именно до социалния център.
- А на управляващите?
- Единствено по отношение на достъпа на хората с куче-водач до най-необходимите за тях места – учреждения, институции, заведения, обществен транспорт – да се легализира този достъп. Иначе моите проблеми не се различават много от тези на зрящите. Например, да се освободят всички тротоари – от паркирани автомобили, струпани материали, или търговски стоки – това затруднява свободното придвижване на всички пешеходци. Би било добре и да има повече пешеходни пътеки - знам, че е трудно да се обезпечи поставянето на звукова сигнализация за пресичане на улиците.
- В навечерието сме на международния ден на хората с увреждания, 3-ти декември. Смяташ ли, че има нужда от подобни дати?
- Не виждам особен смисъл в подобни дни, едва ли може така да се промени отношението към хората с увреждания – т.е. тези, които са безразлични, да станат по-съпричастни, или по-отговорни.
- Какво е твоето послание на този ден?
- То е към хората с увреждания. Сигурен съм, че този ден повече ще натъжи много от тях, отколкото да ги зарадва. Искам да им кажа да вярват повече в собствените си възможности, да търсят силните си страни и позитивното влияние и подкрепа от обкръжението. Инициативата обаче трябва да идва от самите тях, а не да чакат готови решения от страна на общината, или държавата. Амбицията и упоритостта са изключително важни. Да не се страхуват да предприемат първите стъпки. Вече има достатъчно възможности за квалификация и преквалификация, както и насърчителни програми за наемане на хора с увреждания. Трябва да бъдем полезни. Всеки може да намери нещо, което да му носи удовлетворение.
- Употребяваш само израза „незрящ човек”. Сигурно ще те нарекат и „сляп човек”?
- Не правя никаква разлика между двете думи. Няма нищо обидно да те нарекат „сляп”. За състоянието на духа вече говорих. Най-важното е как се чувстваш.
Цветанка АНГЕЛОВА